ИМЕТО "СИТ/СИТОВО", И ПРОИЗВОДНИТЕ МУ ПО СВЕТА И У НАС

ИМЕТО СИТ/СИТОВО И НЕГОВИТЕ ПРОИЗВОДНИ ПО СВЕТА И У НАС


СИТОВО (с варианти на името Сидово, Ситовали, Четово, Читово) - село в Южна България,община Родопи, Област Пловдив. Високопланинско село, разположено средно на 1300 метра надморска височина. Корените му се крият в праисторически времена. Известно със Ситовския надпис и светилището Щутград (Щутгарт). Стожер на българщината в района на Ропката и Чернатица. На 6 км от него в югозападна посока е село Лилково (Лалково, Лелково) Името на селото А. Личков превежда като “Бог прославящото село”.

СИТОПИ – местност в село Орехово, съседно на Ситово.


ЧЕТЪР ЛЪКА (вероятно СИТАР ЛЪКА)(по А. Личков “Лилково-камъни, богове, руни”) - местност разположена на северозапад и съвсем близо до "Меремин камък" - в землището на Брезовица, бивша махала на Ситово. в по-старо време вместо "ЧЕТЪРЛЪКА" би могла да носи името - СЕТАРЛЪКА"
Se- отхет. Seu - "бог"/33/,
tar - от хет. tar(h) - "бъди силен, побеждаващ'733/.
лъка- "место, покрай което се извива река, обикновено влажно и с
добра паша"
Можем да преведем: букв. НА БОГ - ПОБЕЖДАВАЩИЯТ - ЛЪКАТА" или "НА СИЛНИЯТ КАТО БОГ - ЛЪКАТА"


СИТУРЕС КАЛЕ (тур. Дурунуз, Дур кале) – древно укрепление, разположено в местността "Средне" (между Ситово и махала Плочник(Дурмушево) ) под скалите на Дойлянова вода, за охрана на пътя: Бряновщица-Средне — Щутгар, част от системата укрепления Косникос-Щутгар -Ситурес кале. Именно то дава турското наименование на махала Плочник – Дурмушево. (по А. Личков. “Лилково-камъни, богове, руни”)


СИТОВО - село в Североизточна България. То е административен център на община Ситово, Област Силистра. До 1942 година името на селото е Доймушлар.


СИТОВО - село в Югоизточна България. То се намира в община Болярово, Ямболска област, Странджа и Сакар планина. Не е ясно, каква е историята на селото, но удивление представлява факта, че до него, както при родопското село Ситово е разположено село Лалково; като странджа-сакарските Ситово и Лалково са разположени тъй, както са разположени родопските села Ситово и Лилково. Наличието на тези два топонима в Странджа-Сакар ни навежда на мисълта за евентуална културна и историческа връзка между двете селищни системи, създадена в древността или в по-късни времена. Въпросът трябва да се изследва.

СИТОВСКИ ЧАЛ – местност в района на Милеви скали, гр. Велинград.


СИТИВРАТ или СИТВРАТ (Ситомир, Ситовен, Пропастник, Препадник) – бог на плодородието, (отъждестяващ се в първоначалната си вид на Сатурн) завъртащ (връщащ) Слънчевото колело към лято и заедно с това на земята силата на плодородието ( олицетворява цикличността на света и явленията.) и още бог на гърма и мълниите, на небесния огън. Известен е като покровител на човешкия род. Бог на посевите и семената, баща на Крът, съгласно "Mater Verborum". Сатурн на свой ред се отъждествява с Кронос. В речника Вацерада, божеството на вагрите и словаците от типа на Сатурн се нарича Ситиврат. С неговото име в Словакия е свързана гората Ситна, в която се намира входа към ада (подземния свят), а сам той се нарича Пропастник и Препадник. Смисълът на това име (Ситиврат) е трояко: “сеяч”, “сито” и “светлина”. (Сръбската дума “сит”, означава “светлина”). Народът оприличава капките дъжд със семена и вярва, че дъждът пада от небето през решето или като през сито. Изобразявали Богът във вид на старец с пръчка в ръка, с която разравял костите на умрелите. Под десния му крак стояли мравки, а под левия стоели врани и други хищни птици.
Негов празник е 17 декември и съвпада с кроналиите и сатурналиите.


Крът, Крот, Кродо (Крачун) – син на Ситиврат (Сатурн), бог на жертвените места (светилищата), баща на Сварог, согласно "Mater Verborum" и също така отъждествяван със Сатурн.
Останки от култа към Крот са намерени в Гарце. Идолът на Крот е бил поставян на високи места или върхове, покрити с гори.
Той бил изобразяван като старец с гола глава, с бяла кожена препаска над челото и голи нозе, стоящ върху риба, държащ в едната си ръка колело, а в другата съд с цветя и плодове. Свързан е с култа към предците и трупоизгарянето. и се чествал от венедите на Радуница на 9 марта и на 1 мая. Има известна поговорка при хърватите: “Не всички ще отидат в царството на Крот, други в Ада”, правейки аналогии с островите на Блажените, където властват Крон и пребивават сенките на най-добрите герои и титани.

Думата Крачун и досега остава необяснена. Карамзин го извежда от “коротать”(съкращавам). На това основание, че през декември са най-късите дни, но от половината на декември, Слънцето с еобръща към лято и дните започват да се удължават. Това е било признато за най-характерния признак на този месец и той е бил наречен “коложег” и “просинец” (мена на месец декември). Г. Ербеи доближава името Крачун до имената Кърт и Крак (от Крети) основавайки се на глосите на Вацерад, в които е казано “Меркурй-Радигост, внук на Кърт”. Той признава Кърт за “славянския Сатурн”. ИЗвестно е, че празнуването ан Сатурналиите е започвало от 17 декември. Според Срезневски при хорутаните и хърватитер, думата Кърт се употребява в значението на “огън”.
Всички ще отидем в Къртово царство, т.е. всички ще умрем. Къртова област означава “небе или рай”. Друго име на славянския Сатурн съобщавано в глосите на Вацерад е Ситиврат. Според Ербен то означава “обръщане на светлината” (сръб. cит=cjeт=свjeт. – Срп. рjечник, 682) Яков Же Грим изказва догадката, че началната половина на това име, трябва да означава “сито”, което първо със своята кръгла форма се приравнява с колело, а второ със самото си име събужда мисли за посеви и земно плодородие (обл. ситиво, сетево – сито за пресяване на хлебни зърна = сеялка, на сръбски, ситар – сеяч). По този начин Ситиврат (= кръговрат) ще бъде богът обръщащ слънчевото колело към лято и зьаеднос това възвръщащ на земята силата на плодородието. Цитирани са и са обяснени народни поверия сближаващи капките дъжд с хлебните семена и твърдящи, че дъждът пада от небето през решето или сито. Фините наричат сеялката или ситото Укконак (кутийка на бога гръмовержец Укко). В Малорусия при ритуала “посипване” на Нова година, нареждат или прочитат:

Сито, сито,
На нове лито!
Зароды, Боже, жыто-пшеныцю,
Усяку пашныцю.

Немците празнувайки на светото Рождество възвръщането на светлите богове, представят това събитие в драматичен ритуал. При това лицето играещо ролята на Один държи на висока дълга пръчка сито. Паметта за Ситиврат е оцеляла в имената на някои местности: Ситомир, Ситивратенштейн = Ситивратов камък и др. Идеята за борбата между лятото и зимата, живота и смъртта е най-важната основа на всички митологии. Според Зенд-Авеста, Ормузд (светлината) постоянно се бори с Ариман (тъмнината) и всеки тържествува на свой ред. Египтяните ежегодно през пролетта са празнували възвръщането към живот на Озирис (бог на светлината и плодородието) убит от Тифон. Явявайки се на земята в образа на човек, той правил благодеяния на хората и преди връщането си на небето, бил умъртвен, но в определено време се възродил за нов живот. Според гръцкия мит Дионис, който олицетворява плодотворящата сила на пролетта и лятото, странствайки по земята поучавал хората на добро и побеждавал злото. Бил убит от злите титани, но след това възкръснал и взел участие в управлението на Вселената. Детеродните части на този бог, намерени след неговата смърт, послужили като залог на нескончаемия живот в природата.



АЛ-СИТ – Ангел хранител
(1 април - 5 април)


Този ангел защитава от нещастни случаи, помога да се вземат сложни и рисковани решения, посочва изхода на тези, които се намират в затруднение. Той помага в търсене на загубени вещи и различни разследвания. Следи затова хората да получават това, което заслужават. Дарява сила на духа, добро настроение, успех, богатство и ясновидски способности.


СИДИ (СИТИ)

Сиди - същества обитаващи под земята в хълмове, пещери и цепнатини на скали. В келтската (ирландската) митология са божествени същества, обитаващи под земята в хълмове, също наречени “сиди”, в пещери и пукнатини на скали, а понякога на чудесни острови в океана. В ирландската митология има много сюжети за съперничество между смъртни и сиди, проникване на герои в техния свят с цел сватосване или добиване на чудни/магични предмети. Сидите, чието устройство на света, напомня на света на хората също често си съперничели помежду си. В епохата на утвърждаване на християнството, в числото на сидите, попаднали ккато богове, така и свръхестествени същества от по-ниско ниво, различни от смъртните, предимно с магическата си мъдрост ( макар, че някои сиди, също били смъртни, но притежавали дара на дълголетието). Представите за сидите са се отразили в образите на феите в по-късната традиция, а също и някои други свърхестествени същества от фолклора и народните предания (бритонските куриган, корниканед, корили, пулпикани и т.н.) Сред тези същества, както и сред сидовете имало персонажи и от двата пола.

СИД – ДРУГИЯТ СВЯТ

Сид, (по-правилно “Ши”), на ирландски Sídhe – свят/мир, с други имена Тир Тоингире, Емайн Аблах, в ирландската митология е отвъден свят населен с туати, които народа, заради мястото на тяхното обитание, ги наричал “сидове”. Това също е название на хълмовете (могилни гробници), доколкото се е смятало, че именно в тях се е намирал света на сидите. В християнската епоха към сидите започнали да причисляват също и ирландските езически богове. Отличавали се с необикновена красота.
Разположение на Сид.
По-точно казано, отвъдния свят е съществувал всякога в митична Ирландия. Започвайки от времената на Партолон, той бил населяван от фоморите, но след това, когато племената на богинята Дану, загубили битката от синовете на Мил (преците на хората населяващи страната и досега), народът на туатите се преселил в Сид и оттогава отвъдния свят в съзнанието на ирландците, съответства вече на света на туатите. Невъзможно е да се отговори еднозначно на въпроса, къде точно се е намирал “другия свят”. От една страна, отвъдния свят го разполагали отвъд морето, там, където живеел неговият господар Мананнан. От друга страна, владетеля Тир Тоингире, раздавал на знатните туати като техни владения “сиди”, т.е. хълмове, в които също така се помещавал света на митичното племе. Откриваме, че също такава нееднозначност е притежавал този свят в епохата на фоморите. Техните крали живеели отвъд морето, но едновременно фоморите живеели в самата Ирландия “на обратната страна на страната”. Самия друг свят навсякъде – това е “сянката” на Ирландия. Обикновено Сид и реалният свят са отделени един от друг с преграда непроницаема за човека, но самите туати са свободни да напускат другия свят и да вземат със себе си хора. Освен това двата свята се приближат в ноща на 31 октомври срещу 1 ноември, по време на келтския празник Самайн. Мъглата също така се явява “прагово състояние”: в гъстата мъгла двата свята се сближават и се преплитат един с друг. Затова в приказните истории, понякога вълшебните същества се появяват от мъгла или от тайнствен дим.
В сагата “плаването на Бран, син на Фебал”, Сид е описан като удивителен, неописуемо прекрасен свят, в който няма старост и болести, няма печал и скръб. Земята там е плодородна, както никъде другаде, там има необикновени цветя и дървета, там е удивителен вълшебен свят на нега и наслаждения, сякаш носещи се във въздуха. Времето там тече съвсем не така, както в този свят, ако въобще тече. Така в историята за Бран, когато той и неговите спътници отново поискали да видят родната си земя Ирландия, туатите ги предупредили да не стъпват на родната си земя. Когато мореплавателите доплували до бреговете на Ирландия, те попитали събралите се любопитни хора, дали помнят сина на Фебал, но ирландците отговорили, че не го помнят. Когато един от спътниците на Бран скочил на брега, той в същия миг се разпаднал на прах, защото хода на времето отново добил власт над него, а по мерките на обичайния свят, този човек отдавна вече трябвало да е умрял. Ние откриваме посменавания за изкривяване на времето и във вълшебни истории на други народи.
Една от най-тайнствените теми на ирландската митология е любовта на жените от Тир Тоингире (Сид) към смъртни мъже, които вълшебниците отвеждат със себе си в Сид. Да се противопоставят на очарованието на тези деви, не могат даже друидите. Така кралят-баща на Кондл, молил един друид да защити сина му от чара на един женски образ, който го зовял към Равнината на Блаженството, но друида нищо не могъл да направи и младия наследник завинаги напуснал този свят, Бран също бил повикан в другия свят от жена. И ако по-внимателно изучим историята за Сид, ще открием, че той е “женски”, т.е. доста по-често е свързан с женски образи.
Първата битка с вълшебната страна е водил крал Еохайд, защото в Сид била отведена неговата жена, Етайн. Кралят обходил цяла Ирландия, но не могъл да открие възлюблената си, тогава той се обърнал за помощ към друид и той му посочил хълмовете Бри Лейт. Девет години Еохайт със своите войски се опитал да срине хълмовете на сидовете. Накрая, когато вълшебния народ бил притиснат в последния хълм, Мидир, който бил отвлякъл за себе си девойката, обещал да върне на краля жена му, ако той я познае. Етайн, заедно с други девойки, била заведена при Еохайд, но с магията на туатите, всички девойки били с еднакви лица, така, че мъжа не можел да познае своята съпруга. Етайн сама му дала знак и се наложило Мидир да я пусне.

СИД - "на ирландски означава „селище" (ГОН, с. 77) и тази дума по смисъла си не е далече от нашите ЗИД, ЗИДАМ, за които П. Добрев смята, че са от древнобългарски произход, откривайки съответните им месопотамски успоредици." (Виж и думата "чит", с която в Ситово наричат плета от елови клони, обмазани с глина, с които често е граден втория кат на къщите.)


СИДА (рус.) – пазителка и съпровождаща душите по пътя към подземния свят.



СИДА (гр.). На гръцки означава „нар". Това име носят много героини:

1. Жената на Бел, майката на Египт и на Данай. В повечето предания обаче жената на Бел се нарича Анхиноя (виж табл. 3). Дала
името си на град Сидон във Финикия.
2. Една от дъщерите на Данай, епоним на
малкого градче Сида в Пелопонес.
3. Дъщерята на героя Таврос и жена на Ки-
мол. Епоним на град Сида в Памфилия.
4. В легенда, разказана от Аполодор, Орион се оженил за жена на име Сида. Хера я
хвърлила в подземния свят, защото тя се
осмелила да съперничи по красота с нея
(виж Орион).
5. Така се казвало и младо момиче, което се
самоубило на гроба на майка си, за да из
бяга от преследванията на баща си, От
кръвта й поникнал нар. Баща й пък бил пре
върнат в червена каня. Казват, че тази пти
ца никога не каца на нар.

СИДА - крайбрежен град в Памфилия, в южната част на Мала Азия (Лив. ХХХV, 13)

СИДОН (дн. Санда в Ливан) - финикийски град-държава на източния бряг на Средиземно море, един от най-старите големи търговски центрове във Финикия (Ов.Мет. IV 572). Най-могъщ в периода ХVІ-ХІІІ в. пр.Хр., когато основава много търговски селища по Средиземно и Черно море. Според легендата от този град е родина на Европа и основателя на Тива Кадъм. Дъщерята на Кадъм Ино в Тива се представя като обкръжена от сидонски девойки (Ов.Мет. IV 543)



СИД — арабска заемка (букв. «господин»)

СИД - Фамилия
Сид, Игор (род. 1963) — руски писател, публицист, култрегер.
Сид Мейер (род. 1954) — американски търговец на компютърни игри.
Сид Барретт (1946—2006) — участник и един от основателите на английската рок-група Pink Floyd
Сид Флейшман (род. 1920) — американски детски писател.
Уилсон, Сид
Сид Вишес (рестлер)
Сид Вишес (1957—1979) — британски рок музикант, басист на пънк групата Sex Pistols
Сид Чарисс


СИДДХИ (от санскр, “съвършен”) – в индийската митология клас полубожествени същества, чието оснвно място на обитание е антарикша ( въздушното пространство в индийската космология). Също така, за тяхна обител се считат Хималаите, а самите те, често пребивават на река Ганг. В “Рамаяна” е казано, че те, заедно със съществата наречени “чарани” имат свой особен свят. Главното качество на тия същества е необикновената чистота и святост. Те наблюдават мъдреците, които се отдават на аскеза и служат като образец за служение на вярата.
В Пураните броя на сидхите до 88 000. Те могат да летят.Затова да “преминеш по пътя на сидхите”, означава да започнеш да летиш. Освен това, те имат още 8 свръхспособности: да стават колкото си искат малки или големи, максимално леки или тежки, мигновено да се преместват на всяко място (телепортират се), да достигат желаното само със силата на мисълта, да подчиняват на своята воля предметите и времето и могат да постигнат пълна власт над света.


Манетон, цитиран от еврейския историк Йосиф Флавий в трактата "Срещу Апион":
Фр. 50. Йосиф, Срещу Апион, І, 15, 16, 93 – 105
"...Сетос се наричал Египт, а брат му Хармаис – Данай.”

Фр. 54. Йосиф, Срещу Апион, І, 26 – 31, § 227 – 287
"... Сетос се прекръстил на Египт, а Хермей – на Данай..."

СИТОН - название, съобщено от Авъл Гелий като старото име на Тракия (Ав.Гел.14,6)

СИТОН (гр.). Тракийски цар, епоним на полуостров Ситония, централния от трите полуострова в Тракийски Херсонес. Смятан е за син на Арес или на Посейдон и Оса (нимфата, на чието име е кръстена едноименната планина). Ситон се оженил за Анхиноя (или Анхироя), дъщерята на Нил. Родили им се две деца, Ройтея и Палена. За легендата за Палена виж това име. Във версия, разказана от Нон, Дионис се влюбил в Палена и убил Ситон с удар на жезъла си, преди да се ожени за девойката. В податка от Овидий, Ситон е превърнат от мъж в жена, но не знаем при какви обстоятелства.

СИТОН – ЦАР НА АМОРЕИТЕ

Против придвижващите се в Задйорданието израилтяни се надигнали ханаанеите от града Арад, но претърпели поражение. Царят на Едом не пуснал израелските племена и на преселниците се наложило да заобиколят неговите земи. Но когато Ситон, царят на амореите също им отказал да ги пусне да минат, израилтяните си проправили път със сила. Така синовете Израилеви се закрепили на източния бряг на река Йордан.

ИТОН/СИТОН. Фр. 168 Стефан Византийски, Итон: град в Тесалия: „Итон, майка на овце”.. някои го наричат Ситон, защото е живописен... [има] и област Итоне под Хем според Хекатей в [описанието на] Европа.

СИТОН Е ДАГОН
Според древноханаанския мит за сътворението, преците на ханаанците се заселили в страната Ханаан, веднага след акта на творението на техните прародители – първите хора. Първенецът Кена (ана), е предшественик-епоним на град Сидон, съвременната Сайда.
Сид, Сит или Цит означава :риба” на протоханаански. Това, че Сидон е “риба” е констатирал, например Юниан Юстин, живял в четвърти век от н.е. На ханаанския семитски език “риба” е “даг”.
Сидон (Ситон или Цидон) – града на Сит (Цит), бога-основател и покровител на този древен град (ккато Йерухон е бога на Луната – Йариха, по-рано, вероятно наричащ се Абу-елум). Несъмнено (доколкото Сит/Сид, това е “даг”), то Ситон е Дагон, както пише за това и Санхунйатон в ‘Финикийска история”. Очевидно е, че Дагон (Ситон,. Цидон)е протоханаанско от епохата на керамичния неолит, несемитско божество (преименувано и взаимствано от амореите). Сид (Цит) е толкова архаичен, че се е смятал за бог още в епохата на събирателството, лова и риболова. Вероятно от тези времена посилата на традицията, Дагон се е изобразявал, като човек с рибешка опашка, вместо с крака (очевидно по времето на неолита Дагон, подобно на Енки, който се изобразявал по същия начин, се е считал и за бог на водите.) В “Финикийска история” отразяваща ранно земеделските неолитни представи на жителите на Ханаан, бог дагон е представен като изобретател на хляба и на плуга, а в Ханаанския език и на иврит, думата “Даган” приема значение “зърно, клас, хлебна пшеница”. Бог Дагон е смятан за покровител на земеделието, бог даващ живот на реколтата. Така плодорната равнина Шарон се е наричала “мощната земя на Дагон”. Той непрекъснато водел борба със силите на безпорядъка и хаоса, с чудовища подобни на левиатана. И винаги побеждавал. В древната Ебла, бог Дагон е бил върховно божество, владетел на земята и водата. Този бог е бил смятан за покровител на населението от долината на среден Ефрат. В град Мари имало храм на Дагон. Във времето на Саргон Стари (3000 г.пр. н.е) Дагон или Даган бил главен бог на Северна Сирия: “бог Даган му дал на Саргон горните земи”, т.е. позволил му да ги завоюва. В акадската митология Дагон се е почитал като бог с неакадски (несемитски) произход. Храм на Даган е открит и в Угарит. При филистимляните от края на второто и началото на първото хилядолетие пр. н.е., бог Дагон е върховно божество, гръмовержец и воин. Като изобретател на хляба Дагон се асоциирал с Зевс Аротрий и често се възприемал като цар на боговете.
И така Дагон (Ситон) е една от ипостасите на великия ранно-земеделски бог-отец на куро-аракската археологическа култура (земята и преизподнята вече са разделени). Дагон (Ситон, Цит) подобно на Хен (Кен) - другата ипостас (преизподнята) на великия бог-отец е “бил брат на Египт, който владеел Африка”. Изследователите отбелязват, че Дагон по същността си представлява родоначалник на друго семейство финикийски богове, паралелно на това, което върви от Ел.

СИТОН – тракийски гигант. Според преданието, тракийските гиганти Ситон и Атон не могли да си поделят божествено красивата русалка Палини, а това предизвикало гнева на Посейдон, който метнал своя тризъбец на Халкидическия полуостров, разделяйки го на три части - Касандра, Ситония и Атон.


СИТОНИЯ

Ситония - средния “ръкав” на полуостров Халкидики е известен не само със своите девствени гори и необикновени лазурни брегове, но и живописни и уютни пристанища, рибарски заливчета и маслинови горички, в които според преданието, русалката Персефона била похитена от Ефест на златната колесница на Зевс

Природната красота и неоткритите съкровища на този земен рай, пленяват вашето въображение, и ви предлагат спокойна и романтична атмосфера за вашата почивка. В тази част на полуостров Халкидики се намират множество прекрасни исторически паметници и постройки с уникална архитектура. Някои от забележителностите, които можете да посетите по времена вашия престой на полуострова се намират на мястото на древния град Торони, където са разположени Храм Свети Анастасий и крепостта Ликит.

СИТОНИ - тракийско племе (Ов.Мет. VI 587), обитавало на Халкидическия полуостров. ситони - първо живели в Мигдония (Централен район – между Струма и Марица (ХІІІ - VІ в.пр.н.е.),а после се преселили на средния п-ов на Халкидическия п-ов.

СИТОНИ (ЖИТАРИ). Езиковедите извеждат от тракийски език следните думи: бриа (град), бринхос (китара), утур (вода), кел-л-а (извор), зейри (ямурлук), беси (овчари), даки (козари), ситони (житари), дзвиска (овца или коза, която за пръв път ражда), Родопа, Европа, Меропа, барсала (дъжд), барсола (роса), барси (вали), дзлии (червена краска), дзилян (червено вино), борбон (дива пчела), межо (седянка), кукери.


СИТОНИ – ПЛЕМЕТО НА ОРФЕЙ.

За родното място на Орфей са изявили притежание много места, както е бил случаят и с Омир: и Пиерия при Олимп, Пангей, и областта на киконите при Маронея, и земята на одрисите, и тая на бесите. А старият Плиний извежда Орфей от север, отвъд Хем, от областта на гетите: „Около бреговете на Понт обитават морисени и ситони, от които произлязъл прорицателят Орфей”.

На пръв поглед изглежда, че има противоречие, българите един път са определени за древно население на ( обитаваният от траки ) Епир и Дардания, а същевременно се казва, че са дошли от север, от Скития...Да, но в така наречената Скития живеят тракийските племена гети, даки, кровиси, морисени и ситони, които Плиний нарича наследници на Орфей ( Естествена История IV-XI-41). Да не забравяме и споменатите от Овидий беси ( веси), част от които живее в Малка Скития, а други на юг от Стара Планина, в Родопите, т.е. народите на Скития са роднини на тези от Тракия. Да не забравяме, че самите скити са наречени тракийски народ от Стефан Византийски ( Stephani Byzantii Ethnica-I, Berolini, MDCCCXLIX, s. 578).

СИТОС
“Съюзник на римляните, слепият цар на дентелетите Ситос потърси помощ от своите могъщи съюзници и съседи, които отдавна бяха превърнали съседна Македония в своя провинция. Управителят на провинцията Марк Лициний Крас разбра опасността, която заплашваше границите на Македония. А това беше и повод, който отдавна търсеше, за да навлезе със своите войски в земите между Истър и Хемус и да подчини живеещите там племена. Така че той бързо вдигна войниците и с няколко легиона в пълно въоръжение се отправи срещу бастарните. Преследвайки отстъпващото племе, той скоро завладя Сердика и все по неговите следи, по долината на Тимок, достигна в земята на мизите.”


СИТАЛКАС – БОГ НА СВЕТЛИНАТА

...Много по-вероятно е, че Ситалкас е бил тракийски бог на светлината, в чест на когото се пял химн “Ситалкас” (Битът на старите траки, стр. 41, Кацаров).”

ХИМНА СИТАЛКАС
...Най-популярният от тях е описаната от Ксенофонт песенно-танцова пантомима, изпълнена оттраките в Пафлагония [Xenoph., Anab. 6, 1, 6]. Това е военен танц, при който танцьорите с оръжието си подскачат високо и леко, като си служат с махайрите си под съпровод на флейта. Накрая единият замахва срещу другия с меча си и на всички се струва, че го пробожда, а той пада изкусно. Публиката поздравява победителя с високи възгласи, а той сваля оръжията на падналия и излиза, „пеейки (песента) Ситалкас". Други изнасяли онзи, който се преструва на убит, но всъщност е незасегнат.


СИТАЛКАС – ЕПИТЕТ НА АПОЛОН В ДЕЛФИ

Името Ситалкас е известно в древността като един от епитетите на Аполон в Делфи, където се издига една негова статуя висока 35 лакътя [Pausan. 10, 15, 2]. Двете сведения са великолепен пример за мито-ритуалните начала не само на тракийското царско име Ситалк, но и на редица специфични царски имена (напр. Котис) и наименования на царско-жречески династии (Сатри). Типологически съотносима ситуация предлага една глоса в лексиконът наХезихий, която интерпретира наименованието на гетското божество Залмоксис като Кронос, танц и песен.


СИТ – ТРЕТИЯТ СИН НА АДАМ И ЕВА

СET ( иврит : שֵׁת, стандарт комплект, Tiberian комплект; арабски : شيث Shith или Shiyth; "Поставен; “назначен", “избран”
В Книга Битие на еврейската Библия е третия изборен син на Адам и Ева и брат на Каин и Авел, който е единствения, освен каин и Авел, споменат по име. Според Битие, Сит е роден сле дубоването на Авел от Каин и Ева вярва,ч е Бог е избрал като заместник на Авел.
Пак според Битие, Сет е бил роден, когато Адам е бил на 130 години , “син по негов образ и подобие”. Геналогията се повтаря в 1 Летописи 1:1-3 . Битие 5:4-5. Там се твърди, че Адам станал баща на “синове и дъщери”, преди неговата смърт на 930 години.

В Битие 4:25 , има народна фолклорна етимология за името Сит, която го извежда от еврейската дума за “посяване”, както е в “посявам семе”. Ева казва “Бог пося друго семе, замествайки това на Авел”. Сит е живял до възраст 912 години.

В еврейската традиция Раши (раби Шломо Yitzhaqi) смята, че Сит е предшественик на Ной и следователно “баща на цялото човечество”, потомствата на всички други хора са загинали във всемирния Потоп.
В гностицизма Сит се разглежда като замяна дадена от Бога за Авел, който Каин е убил. Казва се,ч е по-късно в живота си, Адам е дал на Сит тайни учения, които след това ще станат Кабала. В Зохар се твърди, че Сит е “родоначалник на всички поколения на праведните”
Ислямската традиция почита сит като подарък, който е дадена на Адам след смъртта на Авел. Мюсюлманите разглеждат сит като пророк, като неогвия баща и като “този, който е продължил да учи човечеството след смъртта на Адам”. Така Сит се разкрива едновременно като пророк и патриарх на исляма.
Някои мюсюлмани вярват, че гробницата на Сит е разположена в селото на Ал-Наби Shayth (буквално означава Пророкът Сет), където една джамия е наречена джамията Ал-Наби Сит.


Според Битие, Сет е роден когато Адам е 130 години стар [1] "син в неговия образ и имидж." [1] на генеалогията се повтаря в 1 Летописи 1:1-3 . Битие 5:4-5 посочва, че Адам баща "синове и дъщери", преди смъртта му, на възраст 930 години. В Битие 4:25 , е народната етимология на името на Сет, който произлиза от думата на иврит за "предприятие" като в "засадят семена" (syt). Ева казва: "Бог е засадена друга рожба, в / замяна на Авел". Сит живя на възраст до 912.

В старини на юдеите , Йосиф Флавий смята, че Сет е добродетелен, целомъдрен с прекрасен характер и съобщава, че потомството му са изобретили/ извели мъдростта на небесните тела, и са построили "стълбовете на синовете на Сет". Двата стълба изписани с много научни открития и изобретения, най-вече в астрономията . Те са построени от потомци на Сет въз основа на предсказанието на Адам , че светът ще бъде разрушен веднъж с огън и друг път с глобален потоп. И имали за цел да предпазят откритията, за да бъдат запомнени след разрушението. Единият бил изграден от тухли (кирпич), а другият от камък, така че ако стълба от тухли се разруши, да остане този от камъка. И двата съобщават за древните открития и информират хората, че стълб от тухли също е бил издигнат. Йосиф съобщава, че каменния стълб е останал в земята на Сирия по негово време.
Уилям Уистън , преводач на древностите на юдеите от 17-18 век, твърди в една бележка, че според него Йосиф е объркал Сит със Сезострис, фараон на Египет, издигнал съответната колона в Сириад (това е тогавашно име за териториите , в които Сириус е бил почитан, т.е. Египет). Той твърди, че няма начин, никакви колони на Сит да са преживяли Потопа, понеже Потопа е заровил всякакви сгради и колони под утайките от водите му.

През 2 век пр. Хр. ‘Книгата на юбилеите”, която е смятана за канонична само от коптските християни, казва, че през 231 от библйското сътворение на света, Сит се оженил за своята сестра Азура, която била 4 години по-млада от него. През 235 година от Сътворението Азура родила Енос. Сит се чества и възпоминава като един от свещените предци, праотци в календара на светците на арменската апостолическа църква заедно с Адам, Авел и др. и празника му е на 26 юли. Той също е включен в христовото родословие.

СИТ — евр. Означава и “твърдост, основа”, син на Адам и Ева, роден след смъртта на Авел. В него е заложено новото благочестиво племе (Битие 4, 25—26. 5, 3—4. 6—8.).

СИТИЯНИ/СЕТИЯНИ

Сетияните са група древни гностици, които датират своето съществуване отпреди християнството. Тяхното влияние с ее разпространило през Средиземноморието в по-късните системи на Базилидеяните и Валентинияните. Тяхното мислене, въпреки, че е предимно юдаистко в основата си е силно повлияно от платонизма.
Сетияните се наричат така, заради тяхното благоговение към библейския Сит, третия син на Адам и Ева, който е изобразен в техните митове за Сътворението, като божествена инкарнация, следователно потомството на Сит се смята, че представлява върховни избрани в човешкото общество.

СЕТ (наричан още Небту, Сетекх, Сетнакт, Сетеш, Сутекх, Сети, Сути, Смам-Ур) - душата на Геб, владетелят на лодката Секрир, е един от най-старите, сложни и тайнствени Египетски богове, а може би и най-древния от всички тях. Почитан е бил още от времената на прединастичния период(около 5000г.пр.н.е). Произходът на култът към него е град Небет (Златният град), намиращ се на десния бряг на р.Нил, на север от Луксор, недалеч от съвременния град Ṭūkh, 11-ти Ном на Горен (Южен) Египет. Градът е бил разположен на кръстопът и в близост до него, в пустинята имало Златни мини. Гърците наричали града Омбос. Сет е бог на Небето, господар на бурите, бог на хаоса, бог на пустинята, бог на разрушението, бог на войната, а също така и трикстър (хитрец-измамник). Сет е единствения, освен Ра, носил титлата „Негово Величество“. Името му се изписвало Seth през гръцкия период , като h-то било едва доловимо. Точният му превод не е известен, предполага се, че е свързан с пустинята и/или стабилността на монархията. Развитите форми на името му Сетеш или по-късната Сутех, обозначават неговото господство, тъй като „кх“ означа „величие“. Сет е бил в началото положително божество, впоследствие демонизирано.Сет е Син на Нут и Геб или на Ра и Нут, според различни източници и брат на Озирис, Изида и Нефтида. (Според Мемфийския пантеон). Сет е неверен съпруг на Нефтида, богиня на подземния свят, която е бездетна и в митовете скърби за смъртта на Озирис заедно с Изида. Плутарх твърди, че Сет не се е родил по естествен начин, а предизвикал буря, с която разкъсал утробата на майка си. Според легендите за сътворението на Света от Сет (легенда за това, как е създаден света има за почти всеки египетски бог), в начало било Мрак, от Мрака дошъл Сет, разцепил го и се появила светлина. Светлината била погълната от Мрака отново. Сет отново разцепил Мрака, този път създал и живи същества, чиито живот поддържал света да не бъде отново погълнат.


ФАРАОН СЕТИ I
Менмаатре Сети I (още наричан Сетос I от гръцки) е фараон от XIX династия на Древен Египет, син на Рамзес I и кралица Ситре и баща на Рамзес II. Като повечето фараони Сети има много имена. Името Сети означава „от Сет“, т.е. той е бил осветен от бог Сет. При възкачването си на престола той възприема името Менмаатре, означаващо „безкрайна е справедливостта на Ра“. Рожденото му име е Сети Меренпта, или „Човек на Сет, обичан от Пта“. Като всички останали дати относно Древен Египет и тези на царуването му са неясни, като според някои то е продължило от 1294 г.пр.н.е. до 1279 г.пр.н.е. а според други е царувал в периода 1290-1279 г.пр.н.е.

СИТРЕ - Sitre или Tia Sitre ("Дъщерята на Re") е великата съпруга на фараон Рамзес I в Египет и майка на Сети I

СИТРЕ ИН - дойката на Хатшепсут, една от най-прочутите владетелки на древен Египет.

СЕТХНАХТ – фараон от XX династия (1200 – 1085)

“СЕТОН” ИЛИ “СЕТОМ” – титла, с която е назован най-големият син на Рамзес II – Хамуас. Върховен жрец и маг на бог Птах. Свързана е преди всичко с магията, магьосничеството и гадателството. Титлата е спомената в два големи демотически египетски романа.

СЕТКА (ж. диалог. Остарели думи в българския език) – вид голяма рибарска мрежа.

СЕТО ( с удар. на “е”) прил. диалог.) - цялото, всичкото.
СЕТНИЦА (ж. диалог)- край
СЕТОВАНИЕ (ср. книж. остар.) (рус. сетование) – Оплакване, жалба.
СЕТУВАМ (несв. книж. остар.) (рус. Сетовать) - Тъгувам, жалея.

СИТАМЕН
Нейното име, понякога се изписва като Сит –Амун Сат-Амен или Сат-Амун.
Тя обикновено се смята, че тя е дъщеря-съпруга на Аменхотеп Трети. В някои надписи се казва, че тя е дъщеря на Аменхотеп Трети и кралица Тийе . Някои расъждават, че Ситамун всъщност е дъщеря на Тутмос Четвърти и кралица Иарет, но няма сериозни доказателства за това.
Знае се, че Ситамун се е омъжила за Аменхотеп на 30 г., вероятно по времето на първия й Хебсед фестивал. В по-старата литература, например Хейс в 1948, се казва, че Ситамен е майка на Сменкхаре, Нефертити, Мутноджемет и Тутанкамон. Доколкото знам няма обаче доказателство, което да свързва Ситамен, с която и да е от тези четири царски фигури.
Известният Аменхотеп, син на Хапу е бил иконом на кралица Ситамун и откритията в Малката показват, че тя трябва да е живяла в този голям дворец на Западния бряг, близо до Тива. Има записи върху етикети от съдове, които казват “ Къщата на кралската дъщеря Ситамун”. Нейните имения произвеждали бира и други стоки.
Някои от нейните мебели са открити в гробницата на Юйя и Туя. Съдържанието на гробницата включвало няколко стола, които вероятно са принадлежали на Ситамен. Интересно е да се отбележи, че на един от столовете Ситамен е показана седнала на трон и носеща твърде рядка регалия. Нейната къса (нубийска) перука е покрита с халка и перуката е окичена с лотосови цветове. Показани са дами, които предлагат на Ситамен злато като дар. Тази сцена показваща принцеса-кралица, получаваща такъв дар е рядка. Смята се, че Ситамен е погребана в гробницата на Аменхотеп Трети в Долината на Царете. Има две камери, всяка с две колони и килер извеждащ от кралската погребална камера. Едната камера, може да е била предназначена за кралица Тийе, а другата за принцесата-кралица Ситамен.
ТА-СЕТИ (остарял термин, днешно Та-кенс, Та-хонт, със значение “земята на лъка”, “земя на богинята Сети”, “Извитата”
1. Това е най-южната административна област на древен Египет, образувана около 23-22 век пр.н.е. разполагала се е по дължината на река Нил от първите прагове до каменоломните Хенну. В елинистичния Египет се е наричала Омбосски ном (лат. Номос Омбитес),, по името на града Омбой или Омбос – столица в този период. В приетата от египтолозите класическа номерация на номовете се счита за първия ном на Горен Египет.
2. Название на областта Долна Нубия, намираща се на юг от Египет, употребявана от древните египтяни в периода на додинастическия Египет до 3000 пр. н.е. Нома “Та- Сети “ още не е съществувал и в този случай е ставало дума за друга област, намираща се, не след, а преди първите нилски прагове.


Си уанму .Д, [Xi wang-mu]

Кит., букв.: „Майката-царица на Запада"; даоски митологически образ, който управлява разположения на запад рай в планината -»Кунлун. Тя е повелителка на безсмъртните (->Сиен). Си уанму се изобразява като красива млада жена в царски дрехи, понякога яздеща паун. В своя рай тя живее в девететажен дворец от нефрит, ограден със стена от чисто злато, дълга хиляда мили. Безсмъртните мъже обитават дясното крило на двореца, а безсмъртните жени -лявото. В градината на Си уанму растат
прасковите, на безсмъртието; който вкуси от тях, се издига над смъртта. Впрочем чудното прасковено дърво ражда само по един плод на всеки 3000 години, а за неговото узряване са нужни още 3000 години. Когато прасковата узрее, Майката-царица на Запада кани всички безсмъртни на тържество, за да отпразнуват нейния рожден ден и да изядат прасковата, която отново ги дарява с безсмъртие. Този празник е описан безброй пъти в кит. литература. С течение на времето образът на Си уанму претърпява значителна промяна в своето значение. В старите текстове като напр. Шанхайдзин („Книга на планините и моретата") тя се описва като чудовище с лице на човек, зъби на тигър и опашка на леопард. Тя е богиня на епидемиите, живее на запад и е господарка на демоните на чумата. Около началото на нашето летоброене тя вече е изискана дама. Според легендата тя няколко пъти се е срещала с кит. владетели и им е давала подаръци: най-напред нефрит, а по-късно удължаващата живота праскова, която оттогава е неин символ. Според даоските представи Майката-царица на Запада, която е възникнала от твърде чистия въздух на Запада, въплъщава пасивния женски принцип ин (^Ин Ян), докато нейният партньор, Дун уангун, „Княза на Изтока", роден от дъха на Изтока, представя активния мъжки принцип ян.

СИ – ТЕННО (ШИТЕННО)

Четирите Небесни Царе – Божества, охраняващи в четирите световни посоки планината Су-Меру, на края на света, на върха, на която се намира замъкът на Индра. Техните имена на японски са Дзигоку, Дзотё, Комоку и Бисямон; на индийски Дхртарастра, Вирудхака, Вирупакша, Вайшравана. Изтока се охранява от Дзигоку(Дхртарастра), Запада се охранява от Дзотё(Вирупакша), Юга се охранява от Комоку(Вирудхака), Севера се охранява от Бисямон(Вайшравана)
Като будистки пазители на четирите посоки, те отблъскват злото, пазят нацията, и защитават света от злонамерени духове, затова японския термин Gose Shitennō, буквално означава "четиримата богове (дева)-царе защитаващи света." Всеки представлява посока, сезон, цвят, качество и елемент. Те произхождат от Индия, като дева генерали (богове-пазители) защитаващи Бог Индра, но по-късно са приети в будисткия пантеон в Китай и Япония. Всеки живее в и защитава един от четирите континента обграждащи връх Shumisen /Шумисен (санскрит = Mt. Sumeru/Сумеру), митичният дом на историческия Буда и други будистки божества. В Китай и Япония, те се почитат като пазители на храмовете и защитници на нацията. В Китай статуите на четиримата често са поставяни в близост до входовете на храмовете, но в Япония, изображенията им най-често са поставяни около централното божество на главния олтар (основния подиум, наричан Shumidan Шумидан). Четиримата са командвани от Taishakuten (санскритския Индра), "Властелинът на Центъра”. Те са почти винаги облечен в броня (yoroi), изглеждат свирепи (funnusō), и носят оръжия или предмети (jimotsu),за да премахват злите влияния и да потискат враговете на будизма. Те също обикновено се изобразяват стоящи над злите духове (известни като Jaki в Япония), което символизира тяхната власт да отблъскват и побеждават злото. Понякога те са изобразявани с огнен ореол (хало) зад тях. Техните качества обаче не са строго дефинирани и затова се различават сред будистките народи. Иконографията на Shitennō е свързана с Четирите Небесни Емблеми (дракон, червена птица, тигър, костенурка) на Китай, които също охраняват четирите посоки. В японските статуи, Shitennō са почти винаги изобразявани в оживени войнствени пози, а не в статични пози на релаксация или медитация. Сред четиримата, Tamonten (известен още като Bishamonten/Бишамонтен) се счита за най-мощният, и с течение на времето, измества другите трима по значение. Наистина в Япония, Bishamonten е единственият от четиримата, който е боготворен независимо, едновременно като покровител на будистката вяра и като едно от Седемте богове на Късмета /Късметлийски/щастливи богове—в Япония, този който носи богатство и просперитет. Bishamonten също измества Taishakuten (Властелинът на Центъра) като обект на поклонение, но Taishakuten никога не е имал статус на величие в Япония.
Четиримата се появяват в множество писания, включително Златната Светлина Сутра Goldern (Konkōmyō Kyo). Преведена от Dharmakṣema в началото на 5 век, от Baogui в края на 6 век и от китайски монах Yijing (635-713), тя учи, че управниците, които се покланят на тази сутра ще получат защита от четиримата царе пазители за защита на нацията и в полза на техния народ. Златната Светлинна Сутра, известна също като Konkōmyō saishō O Kyo е един от трите текста с голямо влияние в старата Япония за защита на нацията. Така наречените "три писания за защита на държавата" са Златната светлина сутра, Сутра Лотос/Лотус? (Hokke Kyo), както и Благотворителната кралска Сутра (Нин O gyō). В популярната Lotus Sutra - преведена на китайски от Kumārajīva 350 - 410 (на японски. = Kumarajū) - те се появяват в Dharani (глава 26), с Jikokuten и Tamonten обещаващи от името на всички четирима защита на тези, които приемат ученията на сутрата. Четиримата пазители Shitennō са били пренесени от Индия към Китай и навсякъде в Азия около 6 в. сл. Хр. Една от най-ранните появи на четиримата в Китай датирана от края на 6 век е от Пещерите Dunhaung (пещера 428). Друг ранен пример е гигантска каменна статуя на Tamonten в Longmen Grottoes (Храмът Fengxian) в Китай, около 672-675 г. сл. Хр. Четиримата са въведени в Япония около края на 6 век, защото Shōtoku Taishi (първият крал-покровител на будизма в Япония) възлага изграждането на Храма Shitennōji в Осака през 593 г. сл. Хр. за да почита Четиримата. Според Nihongi (Хрониките на Япония, събрани около 720 г), Shōtoku се молил на четиримата, за да му помогнат да победи Mononobe no Moriya (починал 587) и други противници на въвеждането на будизма в Япония. Shōtoku победил и скоро след това построил Храма Shitennōji. Поради тяхното ранно въвеждане в Япония, Четиримата са широко разпространени по всички японски острови - почти всеки по-голям храм във всяка главна област има свой собствен набор от тях.


ДЪРВОТО НА СИТ
Според една от легендите Александър Велики, стигайки до Индия по пътя, по който преди него са минали Херакъл и Дионис, като венец на своите имперскостроителни успехи помолил Божеството да му даде висш знак за неговата побета. След тази молба той намерил извора на вечната младост, а също и двете дървета - мъжкото и женското - дървото на Слънцето и дървото на Луната, които му съобщили за неговата съдба и неговата Империя, Imperium (76). В контекста на легендите от този цикъл често се споменава за "Дървото на Центъра", "Слънчевото Дърво", Дървото, даряващо победа и Империя, а също и "Дървото на Сит".

СИТАР (фамилия СИТАРОВ) – лично българско име и фамилия, съхранило се в махала Крушка, на град Златоград и съществувало в село Доброво, Разградско. Мястото, където живеят Ситарови в квартала Крушка пък се казва Ситарова падина (изговаряно Ситърова падина, вж. Г. Христов. Местните имена в Маданско, София, БАН, 1964, стр. 298). Семейното име Ситаров е било обяснявано от д-р Атанас Саламбашев, който го дава с ударение на втората сричка (Ситаров) и го тълкува от ситар - “човек, който прави или продава сита” (вж. Ан. Саламбашев, Български фамилни имена на помохамеданчени родопчани от Маданско. Известия на Института за български език, кн. XVI, София, БАН, 1968, стр.136,139). Това обяснение почива на недоразумение, понеже проверката на място показа, че името е с ударение на първата сричка (вж. И Г. Христов, посоч. Съч. , стр.23, който също го привежда с начално ударение) и е образувано от личното име Ситар, което не може да се изведе от съществителното ситар.
Личното име Ситар представлява голяма занимливост, понеже не се среща у близки или по-далечни народи, т.е. липсва у турци, араби, персийци, гърци, албанци, румънци, сърби, руси, чехи, италианци и т.н. Това обстоятелство ни кара да заключим, че то е много старо българско име. И наистина в един турски регистър на мюлкове и вакъфи от средата на XVI век (писан е между 1544 и 1561 г.) откриваме много имена на български селища и на техните жители. Тук е споменато и селото Доброво до Разград (по-късно жителите на това село са се преселили в разград и са основали едноименната махала, вж. Ан. Явашев, разград, неговото археологическо и историческо минало, кн. I, София, 1930, стр. 106-107), между имената на жителите, на което , покрай Вою, Иван, Даню, Никола, Димо, Неделко, Недко, Новак, Пено, Браю, Доброслав, Раю, Игнат, Кръстю, Добро, Милко, Петко, Стойко, Стоян, Илия, Вълко, Драган, Владислав и много други, срещаме Цветко, син на Ситар, т.е. синът се казва Цветко, а бащата – Ситар (вж. Извори за българската история, т. XVI, София, БАН, 1972, стр. 445). Записани са 420 български имена и то в нарочен раздел за “неверниците”, т.е. българите, което не оставя никакво съмнение, че носителят на името Ситар е българин-християнин.
Това лично име сполучливо може да се обясни като образувано от древнобългарското (тракийско) мъжко име Ситас (варианти Ситес, Сита) ( вж. Д. Дечев. Тракийските езикови остатъци (на немски език), Виена, 1957, стр. 452), което в по-късни времена, ще звучи Сит и което вероятно се крие в името на село Ситово, Пловдивско, с наставка “ар”. Точно по същия начин от древнобългарските (тракийските) лични имена Коккос (варианти Кокус, Кока) и Манта са образувани съответно Коккар-ус и Мантар-ус (вж. Д.Дечев, посоч. Съч. Стр. 251, 287).
Можем да предоложим също така, че Ситар е получено от гръцките лични имена Сидорос (народен облик а Исидорос и значи “дар на (богинята) Изида”) или Сидер, което отговаря на нашето Желязко, заети с характерните за тракийския език звукови промени на “д” в “т’ и на “о” или “е” в “а”, но това обяснение е много малко вероятно.


СИТАРСКИ (фамилия от Радомирско) , производна от Ситар. СИТЕВ, СИТОВ – български фамилии производни от Сит.

СИТАРКИЯ - въведен поземлен данък по времето на римския император Диоклетиан /284-304 г./. Той трябвало да бъде плащан от всички земя притежатели, независимо от това дали били пълни собственици на имота или само негови владелци.

СИТАР (по-рядко Ситара) – многострунен индийски музикален инструмент с много богат оркестров звук. Отнася се към групата на щипковите музикални инструменти. Основните струни на ситара са седем (пет мелодични и два бурдонни звука ). Освен това ситарата има още 13 резониращи струни, които се наричат “тараф” или “оркестър”.
Резониращите струни отговаряйки на звуците на основните струни, създават това уникално звучене, което отличава ситара от другите музикални инструменти. Звуците се извличат със специален медиатор(Посредник), наричащ се “мизраб”, който се слага на показалеца.
Названието най-вероятно произхожда от персийското “сетар” – прародителя на много от музикални инструменти на Изтока. Ситара се появява в Индия през 13 век, в периода на засилване на мюсюлманското влияние и първоначално изглеждал, както неговия близък родственик – таджикския сетор, който, обаче бил триструнен (“се” – три). В Индия инструмента се е преобразил: дървения резонатор със средни размери е бил заменен с огромен тиквен, но това не било достатъчно и добавили още един такъв, прикрепвайки го към върха на кухия гриф. Горната част била богато украсена с розово дърво и слонова кост, а навързаните подложки от жили, заменели с металически дъговидни. Преди да се появи ситара индейските народи свирели на древен струнен шипков инструмент, чийто изображения се съхранили в древните барелефи от 2-3 век от н.е.


СИТАРА – СЕЛО В ЯПОНИЯ
Sitara - село в Япония , разположено в окръг Kitasitara префектура Аичи . Площ 273.96 km ², население - 5733 души (1-ви Май, 2010) , гъстотата на населението - 20,93 / км ².
Селото се намира на остров Хоншу в префектура Аичи региона, Chubu . Тъй като границите на града на Toyota , Sinsiro , с.Toei и села Toene , небе

СИТАРА (Sitara) – означава “зорница”, «звезда» на санскрит
СИТАРА - Звезда (Синоними Сафура, Юлдуз, Эсфира, Стелла, Наджмия.) «татаро-тюркски” женски имена.
СИТАРАХ (Sitarah) е лично име с хинди езиков произход, чийто смисъл, отново е “звезда”. Sitarah е вариант на изписването на Sitara. Това име, обикновено носят момичетата.

СИТАРД ( Limburgish : Zitterd) е град в холандската провинция Лимбург, която е най-южната провинция на Холандия . Ситард е част от община Sittard-Geleen . Центърът на града е разположен на 45 м над морското равнище. Споменат е за първи през 1157
ФОН СИТАРД (също: Zittardus, Citardus, Citharius) – лично име в Холандия. Примерно: Матиас фон Ситард
Sita Vermeulen Мария – холандска певица, родена на 08 юни 1980 г, в град Илпендам, Холандия.
СИТЕНСЕН (Sittensen) е община в област Rotenburg , в Долна Саксония , Германия . Тя се намира на около. 20 км североизточно от Rotenburg , и на 45 км югозападно от Хамбург .
СИТИНГБЪРН ( Sittingbourne) град и административен център в община Sittensen в Rotenburg (Wümme) в Долна Саксония, Германия . Първото споменаване на Sittingbourne датира от 1020-та година.

СИТАС, СИТАЛК и СЕВТ (един анализ на Д. Георгиев-Даков). Династичните тракийски имена Ситас (сляп цар на племето дентелети), Ситалк и Севт не могат да открият своите аналози в съседните гръцка, етруска и латинска култура, а имат единствено връзка със своите най-древни корени. Ето защо тракийските имена могат да намерят конкретни индийски корени* в епоса Рамаяна. И точно копие на техните име е богинята Сита. Тя била съпруга на божеството Рама. Но била отвлечена от махараджата Рави Варма. От тази несправедливост, която я направила нещастна за цял живот, Сита помолила своята майка - Великата богиня на Земята, да я избави, да се отвори и да потъне в нея за един по-добър живот. Ще попитате как е възможно мъже да носят името на жена-богиня?
От древните хронисти ни е известно, че тракийските владетели осъществявали свещен брак с Великата богиня майка. Като нейна дъщеря, богинята Сита била и нейно пълно олицетворение. Със своите женски добродетели Сита била пример и морален критерий за индуските жени. На санскрит Сита означава "бразда" - плод на усилието и труда в плодородната земя. Олицетворението й с Великата богина Майка дава и значението на името й като плод, храна, богатство, плодородие. Неслучайно и вероятно чрез дорийското нашествие тази дума като σῖτος е запазена и в старогръцки със значение “хляб, храна, храна от жито, продоволствие”. Подобно обстоятелство не би следвало да навежда на извода, че старогръцкия език е индоевропейски по-своя произход. Напротив, като съставен етност от ахеи, а по-късно с пристигането на дорийците, не можем да утвърждаваме, че вноса на индоевропейски думи в един език, го прави с подобен произход и характеристики. Не бива да се забравя или неглижира тясната културна принадлежност на индоевропейските народи. Този анализ за пореден път доказва близките културни пластове и традиции, споделяни в античността от индоевропейските народи, погледнато в един мащабен план и дълговременен период.
(* Не древнобългарските (тракийски) имена имат индийски корени, а индийските имат древнобългарско корени. Бел. на съставителя)



СИТА, U, [Site]
Санскр, букв.: „бразда". Във ведите Сита е браздата, персонифицираното селско стопанство, и се почита като божество, което има власт над селското стопанство и плодовете. В Рамаяна тя е дъщеря на цар Джанака и съпруга на Рама. Нейният баща Джанака казва: „Когато орях нивата си, иззад плуга изскочи едно момиче и затова го нарекох Сита - Бразда. Момичето дойде от земята и израсна като моя дъщеря." Сита става съпруга на Рама, след като той я спечелва, защото успява да опъне лъка на Джанака, получен от Шива. Тя го следва в изгнанието му и бива отвлечена от .Равана. След като Рама побеждава в избухналата заради това война и си я възвръща, я изгонва, понеже смята, че тя е изгубила честта си. По-късно тя призовава майка си, Земята, за да докаже невинността й. Земята се отваря и тя се връща там, откъдето е дошла.

Но имало и още един крал, който се казвал Джанака, и той имал красива дъщеря наречена Сита. Сита била намерена на полето; тя била дъщеря на Земята и била родена без родители. Думата “Сита” на древен санскритски означава бразда, направена от рало. В древната митология на Индия можете да откриете хора родени само от един родител или хора родени без родители, родени от жертвения огън, в полето и така нататък – сякаш пуснати от облаците. Всички тези видове чудотворни раждания били нещо обичайно за митологическото минало на Индия.
Тъй като Сита била дъщеря на Земята, тя била чиста и неопетнена. Тя била отгледана от Крал Джанака. Когато станала на възраст за омъжване, кралят пожелал да й намери подходящ съпруг.
В Индия имало един древен обичай наречен Сваямвара, чрез който принцесите си избирали съпрузи. Били канени многобройни принцове от различни части на страната, а принцесата - в разкошни одежди, с венец от цветя в ръка и придружена от глашатай, който оповестявал отличителните качества на кралските кандидати за женитба - преминавала насред насъбралите се около нея и избирала принца, който харесала за свой съпруг, хвърляйки венеца от цветя около врата му. След това била вдигана пищна и разкошна сватба.
Имало редица принцове, които се домогвали до ръката на Сита; изпитанието на което били подлагани в този случай те, било да счупят един огромен лък, наречен Харадхану. Всички принцове влагали цялата си сила, за да изпълнят това, но се проваляли. Накрая, Рама взел огромния лък в ръце и с лекота и грация го счупил на две. Така Сита избрала Рама, сина на Крал Дашаратха за свой съпруг и те били венчани с големи празненства. След това Рама завел своята булка у дома си, а неговият баща решил, че е дошло времето да се оттегли и да постави Рама за Ювараджа. Всичко било подготвено за церемонията както бил редът и цялата страна тържествувала заради събитието, когато една слугиня на по-младата кралица Кайкеи й напомнила за двете обещания които й били направени преди време от краля. По-рано тя била удовлетворила краля много и той предложил да й изпълни две желания: “Поискай две неща в моя власт, каквито и да са те, и аз ще ги изпълня заради теб,” казал той, но тогава тя не пожелала нищо; тя била забравила напълно за това; но нейната злонамерена прислужница започнала постепенно да въздейства на завистта й във връзка с това, че Рама ще бъде възкачен на трона и й намекнала колко добре би било за нея ако собствения й син наследи краля, докато кралицата почти не обезумяла от завист. Тогава слугинята й предложила да поиска от краля да изпълни обещаните й две желания; едното да бъде нейния син Бхарата да бъде поставен на трона, а другото Рама да бъде изпратен в гората в изгнание за четиринадесет години.

Си́та (санскр. सीता) — съпруга на Рама, добродетелен персонаж в поемата “Рамаяна” се счита за въплъщение на богинята на красотата Лакшми. Името и в превод от санскрит означава “бразда”, защото в детството й Сита са я намерили в бразда под чим трева, когато баща й разоравал земята за извършване на “яджна”. “Бащата” на Сита е Джанака, затова понякога я наричали Джанаки. Сита е лунната светлина, даряваща прохлада, а Рамачандра – Рама е прекрасен като месеца. От всички жители на Митхила, само Сита можела да мести тежкия сандък, в който се пазел лъка на Шива, затова нейния баща Джанака можел да я даде за жена, само на този, който е бил силен като нея. И би я дал за жена на този, който би могъл да опъне тетивата на този лък. Много принцове се опитвали да повдигнат лъка, но безуспешно, а Рама не само опънал тетивата на тоя лък, но и го счупил. Сита се преместила в Айодха, но след известно време узнала от Рама за случващото се и доброволно се съгласила да отиде в изгнание за 14 години в гората, заедно с Рама и Лакшмана. Но, когато била заедно с Рама, независимо дали била в двореца или в дремещите джунгли се чувствала щастлива и се държала скромно.
В гората Сита била пазена от Рама и Лакшмана, но и се харесал един златен елен, който пробягал наблизо. И тя поискала да го доведе при Рама.. Но Рама се забавил и Сита изпратила Лакшман за помощ и останала без защита, тъй като доброволно излезнала от защитния кръг, начертан от Лакшмана за нейна защита. Ракшас Равана във вид на брамин я помолил за храна и откраднал излязлата от кръга Сита, отнасяйки я на Шри Ланка.
Рама събира армия от маймуночовеци и мечки и побеждава Равана. За всеобщо учудване, в момента, когато довели Сита от Ашоковата гора, Рама я спрял и заповядал да премине изпитание с огън. Тъжните маймуночовеци (ванари) запалили огън. Всички притихнали и Сита влязла в изгарящия огън, но горещите езици на пламъка не могли да причинят вреда на вярната жена на Рама. И Агни в облика на брахман я извел от огъня и я предал в ръцете на законния й мъж. С това Сита доказала своята чистота в мисли, думи и действия. Като роден отново Феникс, стояла сега Сита пред своя възлюблен Рама, а смаия огън и всички богове били свидетели на нейната чистота.
Нала, Нила, Хануман, Ангада, Вибхишана, Рама, Лакшмана, Сита и всички, които се събрали, седнали в летящата колесница Пушпака и се отправили право в Айодха. Всички заедно отпразнували завръщането на Рама от изгнанието и владетелите се отправили по домовете си. Тогава настанало време на дълъг мир и любов по целия свят, което се наричало Рамараджия. Но веднъж до Рама достигнал слух,за това, че това, че той приел жена, която била при ракшас и на него му се наложило да изгони Сита от града, да живее в гората, бидейки бременна. Там я приютил мъдреца Валмики и и се родили двама сина: Куша и Лава. Синовете хванали коня предназначен за жертвоприношение и изтребили цялото войнство на Рама и казали за това на Сита. Но Рама възкресява своята войска. Мъдрия Валмики се кълне, че Куша и Лава са негови синове. Тогава битката спира и Куша и Лава признават Рама за свой баща. Но огорчената Сита, решава да проведе последен обряд. Нейното тяло го прибира майката-земя, а душата се отправя във Вайкунтха-лока.


СИТА-УПАНИШАДА (Атхарваведа; група Упанишад – шакта)

Към Праджапати се обърнали боговете:
1. Коя е Сита? Каква е нейната форма?
Праджапати казал:
1. Сита е Тя – като образ на коренната Природа, Тя, Сита се нарича Пракрити.

2. Трисъставното слово “Сита” (СА-И-ТА) е изпълнено с Мая. Слог И се нарича Вишну, семето на проявлението и мая.

3. Слог СА – постигане на Истината и Безсмъртието и се отнася до Луната. Слог Та – Спасител (ОМ), заедно с Лакшми е разпространението на Пракрити.

4. Образът на слога И – луна, амрита, проявеният и непроявен образ на Махамая, облечена в Освобождение и други одежди, в краищата, на които сияят божествени украшения.

5. Първата форма на Сита е изпълнена със Словото Божие (Шабда Брахман) по време на изучаване на Ведите. Втората – създаващата, състояща се от хората на земята, възникваща пред “плуга” (ХА, т.е. СА). Третата - формата на слога И – вътрешния образ на непроявеното, т.е. Сита. Така казва Шаунака.

6. Творяща Блаженство Вселена, благодарение на силата, придобита от близостта с Шри Рама, създаваща творението, съхранението и разрушението на всички негови форми.

7. Известна като Бхагавати, Сита се отнася към коренната Природа. Благодарение на тази природа, пранавите, изучаващи Брахман я назовават Пракрити.
(Превод от санскрит Ерченкова О.Н.)



Си́та Тхакура́ни — кришнаитска светица и духовен учител, една от основоположниците на традициите на гаудия-вайшнавима – Адвайта Ачаря. Почита се от кришнаистите като въплъщение на Лакшми. Живяла в Бенгалия през XV—XVI век.


СИТА ТАРА - Бялата Тара, известна също като Сита Тара (на санскрит “Сита” означава и “бял (а) или чист(а)” ), е също и име на планетата Венера.
Мантрата на Бялата Тара е основната мантра на Тара с допълнително поставена фраза. В “Магия и ритуал в Тибет” Стефан Beyer описва как различни фрази могат да бъдат вмъкнати в мантрата, в зависимост от нуждите на лицето, което прави магията.

Бялата Тара се отличава от Зелената Тара (различни от техните цветове), с прибраните двата крака в поза на медитация, и седемте си очи: две - обичайните, едно на челото (Мъдростта на очите) и по едно око във всяка длан и стъпалата на краката си.
Докато живее в отшелничество, Gedndrup (1391-1475), Първият Далай Лама и най-видният ученик на Tsongkhapa, пише молитва за възхвала на Бялата Тара, " Съкровище за увеличаване на Живота и Мъдростта. "

СИТУМ (лат.) – “делимо” ( примерно: делимо наследство, родово и семейно имущество)

СИТОТО /ПЛЕЯДИТЕ
Популярното народно название "Квачката с пиленцата" произлиза от самият вид на Плеядите. Квачката е най-бляскавата звезда в купа - Алциона, а останалите 6 - 7 трепкащи звездички са "пиленцата", които като че ли кълват зрънца. В българската фолклорна астрономия Плеядите са известни под още няколко имена - Ситото, Власците, Соколът (или Ястребът) и др. Първото от тях е свързано с почитането на Св. Варвара на 5 декември - около датата на акроничния залез на Плеядите. Св. Варвара е покровителка на домашните птици и се свързва с обред - моминско гадаене за женитба, чрез пресяване на брашно през обърнато сито (ритуал изпълняван в Тракия, Сакар и Родопите). Името "Соколът" се свързва със Св. Никола, описван в народните предания като носещ сокол.
Според гръцката митология, Плеядите са дъщерите на титана Атлас: Мая, Електра, Тайгета, Астеропа, Алциона, Келена и Меропа.
Друга интересна сцена народът ни е виждал в Хиадите, разпръснати около звездата Алдебаран,  Бик - Гайдарят и хорото, извиващо се около него.

Плеядите, наречени – Велисазар, Валасажар, Волосозар, Волоцозар, , Волосари, Волосузар, Царе-волосари, Валосны, Полосозар, Виси(а)жар,Висожари, Валоски , Баби, Сицо , Ситко, Ситцо(а), Сицца , Ситци, Сицячко, Рашотка, Решата, Рашато, Решатни , Гняздо, Кучки, Стажар, Стажерка, Курочка (Кокошка), Курачке, Сямизвёздачка – звездния куп Плеяди е един опт най-красивите обекти на звездното небе. Негови изображения, могат да се намерят на различни древни битови предмети, амулети и стенни надписи или рисунки по целия свят. Велисазар, Валасажар, ВолоСузар и др. е едно от многобройните названия на Плеядите при белорусите. Съврзано е с езическия бог на славяните Велес, който дарява богатство и е бог на магията и стопанин на подзменото царство ( в християнския смисъл – ада). Вероятно това име произлиза отр по-ранното Власежелище (т.е. място, на което е живял Велес, самата преизподня или входа към нея). Обаче с идването на християнството името и смисълът започналид а се изменят,з ащото християните, както е известно, правили всичко, за да унищожат езичеството и особено всичко свързано с Велес – неговия християнски аналог бил близък с Дявола. Така в продължение на дълго време в названията Власежилище-Власежарище-Власажар-Валасажар, останало само неговото име (Велес), което народа асоциирал с коси. ‘Велес се чесъл и си разпилял косите”, а не с местото, където той е живял, както тоа е било в началото. Обаче други названия са съхранили все пак връзка с първоначалното.
Оше едно название на Плеядите – Висажар, видимо произхожда от староруската дума вiсс (вiсса, вiссон, вiссос ) – име на растение, с чийто екстракт боядисвали тъкани. Ленена тъкан оцветена с него и въобще дреха от такава тъкан се смятала за ценна, най-тънка и мека. Вероятно по-рано са свързвали красотата на Плеядите, които са възхождали по изгрев с тази великолепна тъкан. Звездния куп често се е наблюдавал на разсъмване (с изгрева на Слънцето).
А това е една песен, в която се говори за Плеядите като “ключове”
А пара нам дамоŷ iсцi,
Пагубляла зара ключы
Каля постуцi iдучы.
- А хто ж мае ключы знойдзiць,
Той жа ŷ восень замуж пойдзець,
А дзяŷчынка йшла i ключыкi знайшла
I ŷвосень замуж пайшла. [4, 188]

В метафоричен смисъл, това име би могло да се съотнася с дрехата на Бога: "Седяше же на престоле том господь мой Иисус Христос в висосе блещащимся в багряници, пущающе заря".

Баби. Овен често срещаните значения на тази дума (стара жена, баба, жена), белорусите наричат “баба” магьосница или акушер. Това название на Плеядите се среща и в речника на древноруския език на И. Срезневски. Възможно е о да е свързано с представата за душите на вещиците, които се отправяли към Велес. Преди всичко, “млечните вещици” или “коровницы” са един от вероятните прообрази, защото те правели магиите си преди изгрев слънце и най-често на свети Юрий - празник, тясно свързан с Плеядите. Освен това, понякога те се превръщали в различни животни, между тях и кокошка, а Курочка или Курачке съшо е название на Плеядите. При хърватите се е запазила легенда, според която на Плеядсше живеят седем вили: отдавна, в началото на света, тези вили ходили по земята, пеели и водили хороводи, а после напуснали земния свят и се заселили на звездите Плеяди, където и досега всяка нощ водят коло. Както виждаме, те се отправили на оня свят, и непосредствено на Плеядите, т.е. в това място, където живеел Велес ("Власежилище"), в неговото подземно царство. Възможно е с това название да са свързани и предишните (Валоски, Валосни), които, вероятно, са форма на древноруското название Валасини. Някои учени смятат, че тези вещици са жени на Велес, и това не е странно, ако имаме предвид че Велес е бил и бог на магьосничеството. Названието се среща и в следващата белоруска песен ("гара" - небо):
У нас маслены дзень,
На гары бабы сядзелi,
Кулаком зямлю пабiлi,
Аб нявестках судзiлi.

Тази песен се изпълнявала по време на Масленица, древен празник на славяните, който провеждали на 8-ата седмица преди Великден, и според някои изследователи той бил посветен на почитанието на Велес. Главната цел на обрядите била изпращането на зимата, празнуване на приближаването на прелетта, осигуряване на богата реколта, а също така почитане на тези, които са се оженили и осъждане на младите хора, които са достигнали брачна възраст, но не са създали семейства. Интересно е че четвъртъкът на тази празнична седмица (който се отличавал с особен разгул, по който отстъпвал само на последния ден от празника), е бил наричан Валоски (Волосся, Уласкi, Аŷлассе) – така, както и звездният куп. Ако си припомним гореизложената легенда за вилите и отчетем, че вили са наричали душите на годениците, починали след годежа, можем да допуснем съществуването на определена връзка между тях и празника, а и главни субекти на празничните фестивали била омъжената жена.
Също така, баба (бабка) са наричали свързването на снопите на полето, затова това име може да се отнесе към названието Шепа, купчина (Кучка).
Сица, Решата и др. Известно е, че Плеядите са място, където ангелите отсяват праведните души от грешните "анёлы адсеiваюць праведныя душы ад грэшных". Отново се забелязва определена връзка между "Власежелището" и тези названия. Още повече, в Словакия има планина Ситна, където "се намира входа за ада", а думите “ситна” и “сита” имат еднакъв корен.
Тези имена също били свързани със селскостопанския празник Дажынки (Дожинки). Ето една песен, която пеят по време на този празник:
На гарэ святлела,
Казлова барада гарэла,
"Iдiтя хлопчыкi, гасiтя,
Рэшатамi ваду насiтя" [14, 189].
Първо, брадичка, или Николина брадичка са наричали малко снопче жито, което оставяли след привършването на полската работа. В песента се пее "казлова бародка", като знаем че козелът е бил символ на Велес, можем да предположим, че това снопче е било оставяно специално за него. Второ, в песента се говори "на гарэ святлела", т.е. събитието се случва по изгрев (на разсъмване), точно в това време, когато Плеядите започват да изчезват в светлината на зората. И последено: в песента призовават момчетата да носят вода със решета – да извикат дъжд - подобен обряд се извършва и на празника на пролетния Юрий, който е тясно свързан с Плеядите.
Кучки наричат няколко (десет) снопа. Очевидно, преди са си представяли, че на небето, там, където горят тези звезди, се намират снопи, и ги сравнявали със земните:
Часты густы зоры на небе -
Часцей, гусцей снапы ŷ полi.
Як на небе высок месяц -
Так за iмi вышэй копы.
Това название е свързано с друго - Стажар (Стажерка). Така са наричали кола (жорда на ситовски и жердь на руски) за опора, който поставяли в средата на купчината (копата) снопи.
Гняздо. Освен птичето жилище, гнездо наричат вътрешната част на рамковия улей, където поставят рамки (решетки): в него пчелите зимуват. Например, руские названия на Плеядите са - Улей, Осиное Гнездо. Изглежда това название също е свързано с "Власежелището" (пчелите като символ на богатство и изобилие са принадлежали на Велес). Например, в приказката “Бог и Дявол” "Бог i Адiявал" (Дэман - Велес) се казва: "Завёв Дэман сад сабе i завёв пчол, i ŷвознав Господзь i прiшов к Дэману: дай ты мне тры пчалы толькi!..". Пчелите и човекът, според представите на белорусите, имат "един дух": " На яе [пчалу] ня можна казаць, як на скацiну,- здохла, а трэба казаць умерла. Бо ŷ яе i ŷ галуба, i ŷ чалавека адзiн дух" (приказката "Пчела и гълъб"). Както е известно, източните славяни считали, че душите на умрелите, през зимата се отправят на оня свят, а през пролетта, когато цялата природа се събужда, се връщат на земята. Най-интензивното възраждане на природата става по време на пролетния празник Юрий - 5-6 май (23 април по стар стил). Вече в XVII век този ден бил юридически термин. От този ден започвала арендата на стопанствата и се установявал срокът на наема на работниците. В този ден за пръв път пускали добитъка на пасбището. И именно в този ден Плеядите сутринта изгряват на северо-запад, а на 8-9 декември (26 ноември по стар стил), по време на празника на есенния св.Юрий, от утрото залязват на същото място. По изгрева и залеза на Плеядите са определяли началото и завършването на селскостопанската работа.
Ты, пчолка ярая,
Ты вылець з-за мора,
Ты вынесi ключыкi,
Ключыкi залатыя,
Адамкнi лецечка
Лето цёплае,
Замкнi зiманьку,
Зиму стюдзёную! [4, 104]
Така, Гнездото с пчелите е било сравнявано с с подземното царство на Велес ("Власежелище") и с душите, които през зимата живеят там, а през пролетта се връщат на земята.
Названието Сямiзвёздачка(Седемзвездие), най-вероятно просто е свързано с броя на звездите в звездния куп, които може да се видят с невъоръжено око.
Освен определянето на началото на годишните празници, по Плеядите са узнавали и астрономическото време: "Даŷней, як пралi чуць не да ранiцы, казалi: 'ужо Валасажар на поŷднi - трэба спаць лажыцца' " [18; 1, 272], "Велiсазар ужо на поŷднi - пара iсцi малацiць" [8, 56] или "Звечара Сiтца падоймiцца, а пад ранiцу знiжаецца" [18; 4, 432].


СИТОТО КАТО РИТУАЛЕН ПРЕДМЕТ
В сватбения комплекс ситото се появява в самото начало и присъства до края. Като вещ, която играе основна роля при приготвянето на хляба, приема голяма част от неговата магическа сила и значимост за българина Ритуална вещ го прави и кръглата му форма, придаваща му апотропейна сила, а също и самото му име, което пряко може да се асоциира със ситост, имане.
Ситото е синоним на женската страна в сватбата, носи го жена (невестата, майка й, свекървата), а мъжете (младоженецът, сватовете, кумът извършват някакво действие с него, счупват го, изтърбушват го, хвърлят пари в него.
Понякога ситото пряко символизира засяването, невестиното плодородие. Свекървата гледа за невестата през сито, чака я със сито и сее от него жито над сватбарите.
Понякога магията идва от самото гледане през ситото, от проницаемостта му, възможността да се вижда през него.
Особено важно е първото поглеждане към младоженеца. Добре е то да стане през кръг. Това му придава смисъл на любовна магия, според етнолозите - на брачен акт, на пълнота, оплождане, бременност. Преди да влязат сватовете в бащиния й двор, невестата поглежда през сито и се старае оттам да зърне младоженеца, за да бъде той „сит от нея", „за да е доволна и сита през целия си живот", „за да бъдат децата й чернооки", „защото не бива да се гледат младоженците един друг направо (да не ги хващат магии)", защото който пръв види другия, ще живее повече, и други. В този миг освен магия за любов ситото се явява и граница, прозорец, който очерка две различни състояния - на младоженеца, идващ отвън като чужд, и на невестата, отделена от него в своето пространство, бащиния си дом.
В събота срещу сватбата момите - приятелки на невестата, носят на момъка пояс, колан, риза и пешкир в сито. Със сито носят зърното, с което обсипват младоженците на сватбата. При бръсненето на младоженеца пред него слагат в сито бяла кърпа за невестата и риза за него. В сито слагат ризата с „честта" на невестата. Пак в сито поставят хляба „косичник", с който отиват за булката. Питата, която свекървата е месила за снаха си, я подарява върху сито, за да са сити младоженците. В сито се слагат хлябът за кума и даровете за сватбата. В сито заедно с овес, захар, сушени плодове кумата носи булото, пак в сито се слага то и при отбулването. В сряда или петък след сватбата младоженците си купуват сито, за да са сити. При всички случаи тук се използва пряката връзка на името (сито) със ситостта, задоволеността, имането в живота.

СИТНЯ — топоним.
Ситня – село в Солецки район на Новгородска област.
Ситня – село в Гомелска област на Белорусия.
Ситня – река, приток на река Каширка (Московска област) вливаща се в река Ок.
Ситня – река, ляв приток на река Шелон (Псковска и Новгороска област на Русия)

Ситня – езеро в Киевска област.


Ситка- река в Русия, течаща в Липецка, Тулска и Рязанска област. Устието на реката отстои на 28 километра на десния бряг на река Непрядва.

ОСТРОВ СИТКА
Остров Баранов (англ. Baranof Island), някога остров Ситка — остров в състава на Александровския архипелаг на юго-източна Аляска. Острова е бил преименуван през 1805 год. от капитан Юри Лисянски в чест на Александър Баран. Живеещите на него индианци-тлингити го назовават Sheet’-ká X'áat'l (често просто «Ши»). Заедно с Адмиралтейските и Чичаговските острови, те образуват така наречения остров АBC.
Отначало имало 18 териториални единици (области)(куани), а в края на XIX век, те били 14 ( от 1 до 8 села във всяка): чилкат, ситка, якутат, стикин, тонгас, таку, хуна, хуцнуву, кейк, тагиш, хеня, акой и саня.
Традиционните вярвания – магия, тотемизъм, шаманизъм и анимизъм, представляват сами по себе си един цялостен комплекс от вярвания (вероятно формиращи една обща вяра). По-рано, основния език на тлинкитите бил тлинкитският език (семья на-дене), но днес говорещите тлинклитски са започнали да говорят изключително английски език или са двуезични. В края на ХХ в. Майкъл Краус преброил само 700 човека говорещи тинклитски.
Тинклитите считали земята за плоска, небето за твърдо, а звездите – огньове в домовете на духовете на небето, слънцето и луната з атях били живи същества, разбиращи езика на хората. Земята, съгласно митовете, стояла в покой на гигантски стълб във форма на бобърски лапи, него пък го държала подземната старица Агишануку (Айишанаку). Земетресенията произхождали, според тлинклитските вярвания от борбата на Агишануку с човека-врана Йел (главен герой в техните митове). Тлинклитите вярвали в числовата магия, тяхното магическо число било 4, както при другите народи в Северна Америка. Самото то символизира 4-те сезона, 4-те страни на света и т.н. Техният свят бил населен с множество духове и души на хора и животни. Духовете покровителствували езерата, реките, ледниците, горите и стихиите. Главният подводен дух бил Конакадет. Богатият фолклор - епоса за враната, мита за гигантксата птица-гръм, на име Хетл е широко застъпен в техните народни игри и танци. В изкуствата и занаятите e развита дърворезбата в най-различни стилове. Главните мотиви на нейните изображения са орли, мечки, бобри и др. животни. В края на 19-ти век, повечето от тлинглитите приели православното християнство, въведено от руската православна църква по време на руската колонизация на остров Аляска.
Приемането на православието, може да се разглежда като опит на най-консервативно насторението тлинклити да съхранят своята културна независимост от настъпващата англо-саксонска култура на САЩ, която свързвали с мисионерството.

СЮТКА - връх в Западните Родопи (2186 м) край град Ракитово. Третият по височина връх в Родопите и най-висок връх в планинския масив Баташка планина. Представлява заоблен връх с полегати склонове, намиращ се в средата на масива.

СЮ(ю)ТЛИЙКА - река в Южна България, извираща от Сърнена Средна гора. Известна още като Ракитица, Сазлийка, Върбица, Банянска река, в зависимост от това, през кое селище преминава. Името и произлиза или от тур. “ракитак, върба” или от “сюю” – “любов” на езика на волжките българи.

СИТНИЦА - река в Южна Сърбия, десен приток на Ибар. Дълга е около 90 км. Названието е засвидетелствувано от началото на ХIII в. като означение на поречието на същата река.
Ситница (от по-стар) Ситьница е производно от общославянско ботанично име ~~sitъ м., sita f., схърв. сита “камъш”, Scirpus palustris', словен. sit м., sita f., рус.-цслав. СНТН* (ХI в.), чеш. sit, пол. sit и пр. (за етимологията вж. Vаsmеr, REW, II, стр. 629). В български покрай сита дзука ( Juncus L., Juncus compressus Jacq.', ситка ' камъш, Scirpus Lacuster L.') съществува и форма ситница 'дзука,(Juncus compressus Jacq.' (МБР, стр. 510). Като речно и селищно название Ситница се среща още няколко пъти в Югославия. Към него точни съответствия са: пол. Sitnica (цит. по SV, стр. 471), карп.-рус. Ситница, р. (Петро в, стр. 81) и др.
Няма съмнение, че названието на една такава дълга река в Сърбия при надлежи към най-древния слой на Балканската “южнославянската” хидронимия.


ГОРА СИТНА.
Штявницки върхове – планински масив в централна Словакия, част от Словашките Стредогория (група планински хребети в Централна Словакия). Най-високата им точка е гората Ситна с надморска височина 1009 м. Штявницките върхове са разположени в басейна на река Грон и притока Ипеля Штавница. На територията на Штявницките върхове се намира големият в Словакия, охраняем парк ХКО “Штявницки върхове”. Преобладаващата растителност е дъб и бук.


СИТНА – име на втория кладенец, изкопан от Исаак поради препирните му за вода с герарските пастири.
(Гл.26:20. И препираха се герарските пастири с пастирите на Исаака, като казаха: водата е наша. И той нарече кладенеца с име Есек, защото се препираха с него.
21. (Когато се дигна Исаак оттам,) изкопаха друг кладенец; и за него тъй също се препираха; и той го нарече с име Ситна.

СИТАГРИ
Минаре чифлик (на гръцки: Σιταγροί, Ситагри, до 1927 година Μιναρέ Τσιφλίκ, Минаре Цифлик[1]) е село вГърция, дем Просечен. Според преброяването от 2001 година населението му е 998 души.
В началото на 20 век Минаре чифлик е село в Драмска каза на Османската империя. Според статистиката наВасил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) в 1900 година Минаре има 80 жители цигани.[2]
През Балканската война селото е освободено от части на българската армия, но остава в Гърция следМеждусъюзническата война в 1913 година. През 1916-1918 година е под българско управление. В 1927 година името на селото е сменено на Ситагри. Според преброяването от 1928 година Минаре чифлик е изцяло бежанскосело със 192 бежански семейства със 797 души.

ЗА ТАЙНАТА НА ПОБИТИЯ КАМЪК

Снимките към темата, тук
http://www.voininatangra.org/modules/ipboard/index.php?showtopic=3332



ЗА ТАЙНАТА НА ПОБИТИЯ КАМЪК
(Едно пътуване към село Побит камък и Медени поляни, Западни Родопи)

Най-накрая тази година да отскочим и до най-западните Родопи. Бях планирал поне 3-4 дена плътно в района на стопанство Беслет, но човек едно си мисли, друго става. Още повече, че трябваше да го направим, заедно с човек, който трябваше да дойде чак от Североизточна България, за което му благодаря много, и което си е срам и позор за нас от Пловдивска област, но от такива проблеми се оплакваше и Любо Цонев – транспорта. Трудно се намира човек, който е готов да се забие в дивотията, но пък виж, такива, дето ще гласуват за поредното антибългарско правителство, с лопата да ги ринеш! Както и да е, предвидените 4 деня, бързо се стопиха до ден и половина. За ден и половина, накъде...? Тогава реших, за половин ден, от които щяха да останат няколко часа, да отскокнем до Фотиново (Западни Родопи) и да се разтъпчем до Фотинските водопади, ей тъй, и ние да ударим малко през просото. Не си мечтах дори за Фотинското кале, нито за светилищата около село Равногор, срещу което от другата страна на язовира е село Осиково и любимия ми Модърски район. Нямаше време. Направиха ми впечатление на картата множеството скални масиви около водопадите и решихме да им се полюбуваме. Време за ръчкане около тях - никакво, затова им се нарадвахме съзерцавайки ги и на смрачаване, поехме пътя към селото, в което стигнахме по пълен мрак. Оттам до Батак, за да преспим и продължим на следващия ден към село Побит камък. Не е лесно да стигнеш от Батак до Сърница, все едно преминаваш гранична полоса. Пътят целия осеян в ями е истинско изпитание за западните автомобили и ти навява носталгични спомени за соц. возилата тип “танк”, които могат да минат навсякъде, а където не – с бутане. И тъй Сърница... ми кво да ви кажа, вие ще видите какво е там, един ден, когато отидете сами или когато ви го съобщят по новините. Но за село Побит камък табела няма, но има за село Медени поляни. Не я пропускайте тази отбивка, иначе отивате към Велинград. Тръгвате по нея и тя ви отвежда в село Побит камък. Побития камък е точно преди селото, черен път вдясно ви отвежда на широка ливада и вие навлизате в един съвсем друг свят. Все едно сте се озовали, някъде в Ирландия или където и да е другаде от този район. Но не сте. Вие сте в България. Насред ливадата е побит един добре оформен скален къс, а ливадата дълга и широка, все едно, е направена така, че да го подчертае, да ви насочи съзнанието към това, че това не е мираж или привидение. И че побития камък си е реален. А не би трябвало да бъде там. Това нещо е изсечено от близкия район, докарано е там, на ливадата, която е без нито едно камъче (истинска приказка) и побито на нея. Какъв ти природен феномен. И въобще, какъв е този грозен навик, да се наричат мегалитните наши паметници, природни феномени? Какво точно официозната ни соц. наука иска да скрие от нас? Затова напълно подкрепям Любо Цонев, който първи огласи в интернет пространството за него, и го подкрепям именно в неговата теза за напълно изкуствения произход на мегалита. Не само това, менхирът край село Побит камък е живото доказателство, че снимките не дават никаква ясна представа за енергийността на самите обекти. Друго си е да го видиш наживо. Наживо ти иде да паднеш и да се поклониш. Но когато ти е написано в туристическата брошура, че е природен феномен, е, как да паднеш и да се поклониш на някакъв си камък, ще те помислят за луд. Това са изкривяванията на дълбокия, вулгарен материализъм, с който е обременено съзнанието на българина.
Освен завладялата ме магичност на местото, това, което ми направи първо впечатление е, че скалния къс е обработван, но е обработван така майсторски, че да не загуби своята естествена природна сила, която съдържа и същевременно да въплъти мировъзрението на древните ни деди. Този начин на възприемане на света, тази върховна екология, която се е съдържала в мисленето им е поразяваща и неразбираема за рационалния ум на днешните им наследници. Наследниците днес говорят за екология, но не я разбират, камо ли да им бъде бит – Божието творчество да бъде изразено чрез човешкото съвършенство.
В крайна сметка каменния къс е оформен като фалос, който обаче не е демонстративен, а смирено изразен. Скалата е отнета в долната част на каменния къс, с което автоматически обикновения вертикален скален къс е превърнат в култов камък, отнета е и в горната част, като там специално е оформена така, че да бъде с анатомичната цепка, характерна за мъжкия полов орган. По този начин култовият камък е превърнат във фалос. Интересно е отнемането на скалата в средната северна част на камъка. Това отнемане е равномерно, като отрязано, без да се задълбава навътре в скалата, оформяйки по този начин един вид плоско каменно огледало. Това, което ще ви направи впечатление в основата на каменния къс е, че там в древността е имало кръг от побити камъни, оформяйки един вид кромлех около менхира, от които е оцелял само един камък, но в земята е останала следата от кръга в който те, вероятно са били наредени. Това нещо, не знам защо не е направило досега впечатление на никого. Така цялостия образ на култовото съоръжение е бил менхир с кромлех и е било уникално само по себе си.
Най-радостното е, че фалосовидната скала е достатъчно голяма, за да не бъде бутната лесно, какъвто е случая с менхира от село Груево, Кърджалийско, Източни Родопи, бутнат на земята, за да не създава мокри сънища в бита на кадъните и ханъмите.
И тук вече идва резонния въпрос. След като е фалос, защо е насочен право нагоре, към Небето? Именно тук е разковничето. Съвсем нормално е да се допусне, че това съоръжение е от времето, когато земята е била мъжкия принцип, а небето – женския. В Египет, това е отразено и най-добре съхранено именно в Геб и Нут. Там Нут, Великата Майка е Небето, а Геб – Великия Творец и Създател е земята. Поляритета тук не е обърнат. Небето още не е Баща, а земята – Майка. Полюсите на планетата, вероятно също. Геб най-често е изобразяван като полегнал на земята и подпрян на левите си хълбок и лакът, докато десните са леко приповдигнати, обърнат с поглед към земята, и е изобразяван в някои папируси с добре еректирал фалос насочен право нагоре към Небето (Нут), символ на неговата мощ. Представата за него в Египет не е еднозначна. Хелиополската космогония го представя като син на Шу и Тефнут и баща на Озирис, Изида, Сет и Нефтида и от него и Нут се зачева Ра (Слънцето). Двамата, заедно с Нут винаги за изобразявани голи. Неговото тяло е представлявало земята, от неговия гръб е избуявала растителността, а от ребрата му растял ечемикът. Според “Текстовете на Пирамидите” , той обаче е и земен цар, царувал като наследник на Ра. Друг, начин на изобразяването му е под формата на гъска (космическа гъска, великата крякаща птица). Свързван е със зеления и черния цвят. Той затварял душите на злите мъже и жени и не им е позволявал да се възнесат в небесата, т.е. той е играл и своеобразна роля на властелин на подземния свят. Защо трябва да се спомене всичко това? Защото Геб в първоначалните вярвания изглежда статичен, да, той е външно статичен, но е вътрешно динамичен, защото от него се ражда, изтича едно цяло поколение богове. Това негово състояние много ми напомня за състоянието на Абсолютното, което еманира само Себе Си, за да се огледа в самото Себе Си. Така се създава Вторият. Вторият именно е Асар/ Озирис. Близко е до ума и не знам защо не е подчертано, че Асар/Озирис е аватар на Геб, неговото динамично лице, което е вече и външно динамично, битийно динамично, има своя демиургичен израз. Не е случаен факта, че когато е разкъсан на 13 или 14 парчета, той е отново е заровен в земята, т.е. съединява се с тялото на баща си Геб и чрез неговата вътрешна сила (шакти) в лицето на Изида съединява отново тялото си, самосъздава се отново, за да възкръсне именно в онова състояние, в което е и баща му Геб – хоризонтално (външно) неподвижен с еректирал фалос, който наново е създаден от Изида. Тя се съвкуплява с него (както Геб с Нут), за да се създаде царствуващия на земята – Хор, докато Озирис, остава да царствува в подземния свят. Тук имаме едно изграждане на една нова йерархия на битието – една и съща Сила се себеразгръща, приема различни образи, метаморфозира, за да йерархира. Това е същността на Мистериите, да опознаеш Образите, да ги преживееш, за да влезеш в Същността.
Нека обърнем внимание и на Нут. Тя е изобразявана като гола жена, чието тяло е обсипано със звезди. Извита е като дъга, с лице към земята, опирайки се на четирите си крайници. Често е представена заедно с Геб, който лежи под нея. Искам да заостря вниманието ви тук. Точно както Нут е представена извита като дъга, с такава форма са и повечето антични каменни плочи-икони, изобразяващи, така наречения Херос, героят-конник. Такива са и отворите на старите ни фурни, това е йероглифът “Та”, който едновременно означава “Баща” и “Хляб”, а ние си го казваме съвсем просто на български “татко”, отворите на повечето скални храмове (гробници) из Родопите и други части на България. Вече се досещате кой е той. Това е втората ипостаса (лице) на Геб – Хор, който е “заменил” неподвижно хоризонталния Геб, а на трона – своя баща Асар/Озирис. Тази дъговидна форма е и първичния хълм Татенен, чиято цялост се символизира от неразделността на Геб и Нут, преди да ги раздели Шу. Дъговидната форма маркира свещеното пространство, в което се развива действието, в което се дефинира образа.
Неслучайно съдбата предостави на българската наука открития в европейски атракцион епиграфски паметник от България на “тракийския Херос”, чието прозвище не фигурира в традиционните описания на епитетите за тракийския Херос. Това прозвище се разчита като НРОY ZENKATPAЛЕОС, което на български се транслитерира като Херос Зенкатралеос. Епитет напълно непознат в описанията на тракийските хероси. В конкретния случай, вероятно херосът е отъждествен със Зевс като негово проявление. Прилагателното катралеос е от καθάριος -чист и ἔλεος -нещастие. В превод епитета се превежда като "очистващ злото, несгодите". Мисля, че по-добра характеристика на този, който избира коня пред лъва, и става Конник, за да победи и укроти злото в лицето на Сет/Тифон т.е. Хор не е давана. Този епитет е пряко доказателство, кой точно е скрит зад обобщеното понятие “тракийски Херос.
Интересно е да се проследи развитието на образа на Геб. Той неочаквано се открива в тайната наука на евреите – Кабалата. Това е съвсем естествено, тъй като те са били роби в Египет и са взаимствали това-онова от египетските вярвания. Там има един термин “гебер” или “гиберим”, което означава “могъщи хора”. Под тези “могъщи хора” се разбират именно великаните, описани в книга Битие. Но в египетската теогония, това е именно онова ново поколение богове – Озирис, Изида, Сет, Нефтида, което се ражда от Геб, т.е. когато търсим значението на побития фалос, то е именно това – създаването на едно ново поколение от богове, което води от своя страна до ново устрояване на света. Неговата функция е да разруши всички прегради и препятствия между небето и земята и отвори небесната врата, през която да слязат за въплъщение душите. Имаме ли, обаче, податки в района на стопанство Беслет и тази част на Родопите за открити останки от гиганти? По разказ на очевидец от село Ковачевица, такива са откривани при разораването на гробове в местността “Грамадето”, недалече от Никополис Ад Нестум, в която местност е открита и трикорабна базилика от елинистичен тип. Дори самото име на местността говори за това.
Имаме ли друг образ, който да има фалически функции и който може да осветли с още нещо наличието на менхира край село Побит камък? Да, такъв образ е Ерми-Тот или както е наречен още Хермес. В древна Гърция, той бил фалически бог на границите. Хермите били крайпътни маркиращи грамади от камъни, заменени от Хипарх с квадратен или правоъгълен стълб от камък или бронз, с бюст на Хермес на върха, обикновено с брада и еректирал фалос в основата. Това обаче е едно много късно негово изображение. Примитивните херми от планината Килен, в Аркадия, в която е роден Ерми-Тот били просто фалоси. В Атина те били слагани до къщите за добър късмет. Трябва да се отбележи, че Аркадия е първото преименуване на Пеласгия/Беласгия (или тогавашното звучене на името България) на името на кан Аркад, чийто потомък е Килен. Още по интересен е факта, че на езика на волжките българи, днес наричан “татарски език”, “килен” означава “снаха, невеста”. Но още по-съществени стават нещата, когато видим, че Килена е аркадийска нимфа, омъжена за Пеласг (епоним на древните българи на Балканите – беласгите), жена или майка на Ликаон, което идва да потвърди истинността на значението на думата на езика на волжките българи, в който явно са запазени много наши древни палеобалкански слова. И да покаже, че Килен е била не просто планина, а сакрална планина, където мистериите сливат мъжкото и женското начало. В Египет не съм срещал сведения Тот да е бил отбелязван чрез фалос, но тук пък имаме нещо друго интересно, една друга негова неизвестна страна – той помага на Нут да роди новите пет богове и всъщност се явява акушер на тази нова теогония. Ра – първият управляващ на земята проклева Нут да не може да роди децата си в никой ден на годината, защото се чувства несигурен за своите управляващи позиции (познат мотив). Нут моли за помощ Тот, който предизвиква Кеншу – богът на Луната да играе шах с него. А Тот (Тотю, Тотка) несъмнено е пеласгиец (древен българин), защото е роден на пеласгийска земя. По време на играта побеждавайки Кеншу и вземайки от “светлината му”, Тот направил пет дни преди започването и завършването на годината, в които във всеки един ден да се родят новите деца-богове. Този момент е знаменателен в цялата космогония и домостроителство, защото да вземеш от светлината на Луната и да създадеш допълнително ново време и пространство, т.е. да превърнеш светлината в ден е едно от върховите творчески актове на Сътворението. Той предполага не само едно разширение на време-пространството, едно разширение на Вселената, но визира и един нов момент във взаимодействието на двата спътника Земя-Луна. От този момент нататък, може би, Луната влиза в календара и започва да влияе върху него. И най-вероятно от този момент нататък върху култовите трикраки масички на късния неолит, календарът започва да се изобразява именно шахматно, а не чрез черти или някакъв друг способ. Това е важно да се отбележи, защото “играта на шах”, стои в основата на днешната цивилизация и както я разбираме днес е имала съвсем друго значение в своя първоначален вид на Балканите. В крайна сметка, важното, което трябва да се отбележи е, че макар, в Египет, Тот да не е изобразяван категорично чрез фалос или да не е съхранено това негово изобразяване, неговото свещенодействие е именно това, което прави фалосът – пробивът и създаването на нещо ново. И за да няма съмнение, че Ерми-Тот не е нито египетски, нито гръцки бог, а си е древен беласг (пеласг), нека се обърнем към платоновия диалог “Федър”, където Сократ говори за египетския бог Тот (Тевт) - създателя на изкуствата, които са: науката за числата, смятането, геометрията, астрономията, шашките, заровете и писмеността. Тези изкуства били представени на цар Тамус. Срещайки се с царя, Тот му показал своите изкуства и казал, че те трябва да се предадат на египтяните. Във "Федър" пише: "Самото божество се наричало Тевт, той пръв изобретил числото, смятането, земемерието, звездобройството, допълнително играта шашки, а също така и писмеността". Тези редове достатъчно ясно показват, кой е първоизточника на културата на египтяните и че тя е функция на древната беласгийска праисторическа култура на Балканите. За да няма повече празни приказки от редица титулувани учени – историци и археолози. Добре е да се помисли в посока на това, дали от прозвището на Тот или от другото наименование на Тот – Тевт, не идва народностното име и понятие “тевтони”. Това, което е известно за тях е, че са вероятно германско и северноевропейско племе обитавало според Страбон полуостров Ютландия на източния бряг на Северно море, които заедно с кимврите (кимерите) започват така наречената Кимврийска война срещу Римската империя. Този факт и твърдението на Георги Сава Раковски, че кимерите са нашите предци, показват, че полуостров Ютландия е само временно убежище за тевтоните, а прозвището на кимерите, най-вероятно произлиза от древното наименование на Египет – Кемет, което по произход, пък е от великия тархан на алпите Мар/Нар, който в своя преобраз на златогрив кон се е наричал Кеме, в древнобългарския епос “Сказание за Чулман”. Един от белезите, че тевтоните са били част от древнобългарската общност на Балканите е поведението на жените им, когато са пленени от римляните след поражението на тевтоните и пленяването на техния водач Тевтобод. Те първом убиват децата си, а след това се удушават една друга, за да не попаднат в ръцете на римляните. Нашата история, помни точно такива случаи на масово самоубийсто на българки, пред лицето на настъпващите турци, което е своего рода културен общностен белег за еднаква етническа принадлежност или сходство.
Така, след всичко това, стигаме до третия образ, който с широко изразени фалически функции, досещате се, това е Шива-линга или лингамът на Шива. Но преди да се спрем на него, трябва да кажем, че преди него, Ведите споменават нещо много съществено, неговия протообраз, който го предшества, наречен Стамбха или Скамбха. Какво е Скамбха? Скамбха е космическата колона, световното дърво, космическия гигант, опората на света, златния зародиш, изявата на всебитието – безначален и безкраен. А Атхварваведа го описва като скеле, което крепи космоса и създава нови елементи. Когато са искали да изобразят или покажат по някакъв веществен начин вечния Брахман, без образ и излишни атрибути, поставяли на мястото му, където би трябвало да бъде той или където е неговото проявление – Скамбха. Подобен начин на почитане на Бога е описан в зората на създаването на юдейското племе, което свидетелства, че вероятно е имал всеобщ планетен характер. Там има два основни момента, които си струва да бъдат отбелязани: съня на Иаков върху камъка, вследствие, на което се отваря Небето, изправя се небесната стълба, получава се откровение, което вещае създаването на юдеите като народ. Иаков отбелязва Божието присъствие на местото, като изправя камъка, върху който е спал и поливайки го с елей го нарича Ветил(Бет-Ел)– ‘Дом Божий, Врата Небесни”. Вторият случай е на планината Галаад, където Лаван и Иаков се помиряват. Иаков изправя отново камък като паметник, свидетелствуващ съюза, сключен между двамата, като свидетел за тоя съюз е именно Бог. Може би точно тази случка визира по късно Христос, когато казва: ‘Когато двама души са в мое име, Аз съм сред тях.“ Най-същественото, обаче в този акт е натрупването на грамада от камъни до него или около него (каквито наблюдаваме при много мегалитни паметници из Европа и примерно Кедареша в Хималаите) и каквото виждаме като традиция в древната ни вяра, съхранено в черквичките-грамади в християнския период, често съпътствани с побит камък/менхир. Тази грамада от камъни става съществен елемент от свидетелството за съюза, нейната задача е да ги предпазва от злото във всички негови проявления и върху нея те правят своя жертвопринос. Така Бет – Ел (Ветил) става фалоса или побития камък, в който обитава Бог. Но не можем да се съгласим с твърдението на Блаватска, че “Грубата и неприлична идея свързана с фалоса, не е индийска, а гръцка и предимно еврейска”. Това не е верно, това е древнобългарска идея ( а не гръцка или еврейска) и Девкалион и Пира след Потопа я реализират с цялата си мощ – хвърлят камъни зад гърба си, за да създадът наново човечеството. Нима побитият камък не е първия израз на превъплъщението на Бога в човек? (“защото, казвам ви, Бог може от тия камъни да въздигне Аврааму чеда.”). Важното в случая е, че сънят на Иаков легнал върху камъка, ни свидетелства именно за това негово предназначение – да отваря Небето и да манифестира Божието присъствие по един недвусмислен начин. В този смисъл за побития камък, може да се говори като за ключ, който отваря Небесните порти. Затова не е случаен факта, че, когато се говори за същността на Скамбха във Ведите е речено
Скамбха дава небето и земята – и двете,
и така скамбха дава небето.
Скамбха шестте обширни страни на света.
В скамбха всички светове се вместват.
И точно така е, Скамбха дава най-чистата и истинна представа за същността на Бога: «И видя сън: ето, стълба изправена на земята, а върхът й стига до небето, и Ангели Божии се качват и слизат по нея. И ето, Господ стои отгоре на нея и говори...» Господ тук пак е Неописуем, но е зрим за вътрешните духовни очи във виждането-сън. Но и тази зримост на Бога не води до неговото квалифициране и атрибутизиране, а само до получаването на откровение. Ангелите, качващи и слизащи са неговата Еманация (Саморазгръщане), и нейната пулсация (слизане и качване).
Ясно е, че космичната колона, космичния стълп е земното олицетворение и въплъщение на небесната стълба, която, обаче е и вътре в човека, това е централния канал Сушумна, по-който трябва да се изкачи Змията-Огън, за да стане на върха му Орел. Не бива да се забравят двата странични канала – отляво и дясно на Сушумна – Ида и Пингала. Така тези три нади, тези “три колони” в човека, са именно IYI и нищо друго. И е много важно как ще изпишете знака. Ако е IY има едно значение, като YI е с друго предназначение, защото тук имаме съчетаване на Сушумна с Пингала, а другото на Сушумна с Ида, но това е тема на друг разговор, но тези начини на изписване се срещат често в редица надписи от Североизточна България и в пещерата Магура. . В случая IYI играе важна роля при издигането на Орендата и с това можем да си обясним защо е поставян върху строителните материали – камъните на сградите, защото това е “божествения градеж”, така, както Бог изгражда човека и го оживотворява влагайки себе си в него. Ако отделите лявата колона от Y, т.е. каналът Ида, вие получавате руната ISS – замръзвам, но и изграждам.
Необходимо е да се каже, че стволът на дървото на живота в сефиротната кабалистична система, също се състои от три колони, олицетворяващи Строгостта, Равновесието и Милосърдието. Лявата и дясната – Строгостта и Милосърдието съдържат по три сефироти и символизират съответно женския и мъжкия принцип, а средната колона съдържа останалите 4-ти сефироти и символизира йерархията на душевността (съзнанието). Тя завършва с своеобразна куполивидна шапка от три дъги, символизиращи небето, пространството и непознаваемия свят. Тя много ми напомня на Т-образния стълб, върху когото, когато сложиш камъка или пирамидиона Бен-Бен, получаваш Анкх, символа на Живота в египетската традиция или на каменните гъби–колони от пещерата Магура и Белоградчишките скали, както и унищожения каменен стълп край Сопот. Трите стълба са свързани със зигзаговидна линия, наречена Светкавица, която вероятно символизира слизането на Божествената огнена сила от Кетер към Малкут.
В реда на нещата е да отбележим, че на нашата територия имаме два що годе съхранени Скамбхи – космични колони, това е стълбът край село Лесичери и падналата каменна колона, при девташларите край село Златна нива, недалече от Плиска. И именно тук трябва да се спрем на понятието “девташлар” (и още “ дикилиташлар”). Прието е например схващането, че “девташларъ” идва от
перс. dev - „гигант“, и тур. tas - „камък“, т.е. нещо като “гигантски камък. Позволете ми да се усъмня в това. Единствено може да се приеме за верно това тълкуване, ако се уточни, че това е камък, поставен от расата на гигантите (великани). Има още един по-точен превод и той идва от думата “де-дев-дева”., която означава: 1. Брахман във формата на бог личност; 2. означение на боговете, които се намират на по-високо ниво от хората, но въпреки това са смъртни; 3. допълнение към имената на Просветлените, които са осъществили бога. От тези три значения, става ясно, че “девташлар”, трябва да се разбира “Божия камък”, като съвсем не трябва да се изключва, втората дефиниция за “боговете, които се намират на по-високо ниво от хората, но са смъртни”, защото легенди от Плиска го потвърждават. Според тях камъните са носени от великани и са оставени там, където ги заварила заповедта на владетеля в Плиска. Градежът на двореца в столицата бил завършен и така камъните се оказали излишни.Друга легенда казва, че камъните са носени на гръб от жени-великанки и са подредени от тях. Те ги изоставили защото чули, че им горят къщите в Плиска и бързо се втурнали да спасяват децата си. На подобни легенди трябва да се обръща подобаващо внимание и да не се минават с лека ръка от титулуваните учени, защото те ясно и точно показват праисторическия им характер, както и древността на град Плиска – от времето на гигантите! И тук нека си спомним отново идеята за фалоса на Геб и геберимите (да не се бърка с гербери).
Много е важно да се обърне внимание на първата дефиниция за “дев/див/дева”. Там където човекът и Бога се срещат чрез девташлара се създават процеси, които неименуемо водят да антропоморфизацията, до очовечаването на Абсолютното. Не само защото от камъка след Потопа е създаден отново човека, а и защото Божието присъствие е чрез него, Божието Проявление е чрез него и така то става присъствие на Личност, а не на Абсолют. Постепенно идеята за менхира като ключ за отваряне на Небето се губи и се превръща в паметник за поклонение и за изображение на Божеството. А когато то почне да се изобразява, значи е изтъняла връзката за прекия контакт с Него, но пък човека започва своето самостойно изкачване нагоре, както ангелите по небесната стълба в съня на Иаков. Не е случаен факта, че именно “хермите” губят своя фалосовиден облик и започват да се изобразяват с човешки образ – образа на самия Ерми-Тот. Фалосът му вече не е 90% изправен, а е вече наклонен под ъгъл, превърнал се е в чист мъжки атрибут. Така постепено от Бог във формата на личност (фалоса), чрез девташларите започват да се изобразяват, боговете, които са смъртни, но на по-високо ниво от хората (така се създават кромлеците с побит камък в центъра им), за да се стигне във времената, в които повечето от тях стават дървени и изобразяват починалите роднини или воини. Така се създават балваните (болван) и каменните баби (балбалите), а впоследствие оброчните кръстове с антропоморфна форма. И тук да се върнем на лингама на Сива/Шива, който в Санкхя традицията означава “това, което има отличителни белези” или “белег, знак”, а . Самия неличностен Брахман, обаче няма отличителни белези, но в ипостасата си като Сива/Шива, той може да бъде описан, характеризиран и дефиниран, може да бъде усвоен. “ И когато казват за “това, което има отличителни белези”, Санкхя разбира човешката личност, състояща се от висш ум (*буддхи), Аз-факторът (ахамкара), низшият ум (манас), петте познавателни сетива (*джнана-индрия) и петте сетива на действието (*карма-индрия). Виждаме колко близо е това схващане до пълното представяне на Бога като човек. Майтраяния-упанишад (6.10) прилага термина линга към цялото мироздание, простиращо се от първия принцип (махат) до „особеностите" (*вишеша). Тя го противопоставя на линга, който е „без първопричина", т. е. на самата невъобразима 'Реалност. Линга без първопричина, самата невъобразима Реалност, това е всъщност самата Скамбха.
“Терминът линга може да обозначава също фалос или, чрез разширяване на смисъла, космическият принцип на Сътворението. Поклонението на Всевишния чрез символа на фалоса датира от Индско-Сарасватската цивилизация. Отрано Шива се свързва със символа линга и неговото почитане. Той е най-често срещаната емблема на боговете."Лингаятасите, едно разклонение на *шайвизма, носят миниатюрен линга като амулет. Метафизически линга обозначава невъобразимата сила или мощ на съзиданието преди Сътворението на света. В своята Тантра-алока (5.54) големият учен и адепт Абхинава Гупта обяснява думата така: „Цялата тази [вселена] се разтваря (линам) в това, и цялата тази [вселена] се възприема (галяте) като пребиваваща вътре в това". По същия начин Амараугха-Прабодха (55) предлага следната етимологична дефиниция: „Където движимото и недвижимото се разтварят чрез силата на лая, това е [известно като] линга".
Както виждаме тук линга също е схващан като “невъобразимата сила или мощ на съзиданието преди Сътворението на света” и се търси неговото присъствие вътре в човека, а то е и Божие присъствие
“Чрез вселенския закон на съответствието „както горе, така и долу", космическият линга има също своето съответствие вътре в микрокосмоса на човешкото тяло. Така текстовете на тантризма и хатха-йога описват преживявания, включващи сияйна светлина, която може да бъде видяна в различни психоенергийни центрове (*чакра) на тялото. Например Брахма-упанишад (80) говори за три типа линга, които следва да бъдат направени обект на медитация: (1) адхо („долна")-линга в основата на гръбнака; (2) шикхин („връхна")-линга в горния край на централния канал (* сушумна-нади); и (3) джйотир („светлинна")-линга, разположена в психоенергийния център на челото. * Сиддха-сиддханта-паддхати (2.4) споменава за пламък във формата на линга в сърцето.”
Ясно е, че Упанишадите и въобще цялата индуистка концепция не възприема Линга просто като веществен култов символ. Тази груба материална представа отсъства при тях. При тях Линга е обект на съзерцание, чрез когото човекът се слива с Шива, с Божеството - като личност или като безличната невъобразима Реалност. Toгава не сме далече от вероятността в древността фалосът като израз на Божието присъствие и проява да е бил съзерцаван от жените, които искат да заченат и родят дете от Него. По този начин са се раждали богочовеците, царете, героите. Така се осъществявала първоначалната хиерогамия, свещения съюз между небето и земята. Именно затова в Махабхарата (12.195.15) линга е средството, или тялото, на превъплътяващата се душа. Тук трябва да се спрем, за миг, защото това е потвърждение на онази първоначална функция, която говорихме за побития камък, да отваря небето и да вика душите за въплъщение. Затова тук в индуистката традиция има още един термин “линга-шарира” – “тяло на отличителните белези” или ефирния, етерен протообраз на физическото тяло, което се създава преди него, поддържа жизнения му статус по време на съществуването и умира с неговата смърт.
Линга-чакра пък е термин, който означава „колело на фалоса", известно също като линга-стхана („място на фалоса"); и е рядко срещан синоним на свадхищхана-чакра (второто колело). Свадхищхана чакра ("център със своя основа", от сва и адхиштхана) е разположена в енергийния канал Сушумна, в основата на гениталиите. Тук трябва да отбележим, че на някои от девташларите край Плиска в основата им са изсечени знаци. Тези знаци вероятно имат връзка с издигането на Орендата по космичната колона/стълб - Сушумна. От центъра на чакрата излизат шест нади или цветолистчета (шестлъчна розета), нейна символна форма е полукръгът, цвят-белият, зародишна сричка ВАМ, божества Вишну и Ракини като негова шакти (Ракиня). ‘Който се концентрира върху тази чакра и медитира върху девите (божествата), няма страх от водата и владее в съвършенство водният елемент. Той добива различни психични сили, интуитивно познание, власт над своите сетива и познание на астралните същности. Изчезват страстите, гневът, жаждата, заблудата, гордостта и всички видове нечистота.Йогинът става победител над смъртта. Виждаме какво се постига, когато се съзерцава Линга Стхана, “мястото на фалоса”. Може би конструкцията на каменен фалос с наредени камъни в кръг около него или побити такива е възможно да е един вид изобразяване на тази втора, но важна чакра в пътя на човешкото усъвършенстване. Имам усещането, че някои каменни конструкции в Източните Родопи, наречени “линове”, не са никакви линове, а всъщност олтари на йони, където е “мястото на фалоса”. По форма те доста приличат на индийските каменни йони олтари. Особено е важно, обаче, управлението и овладяването на водната стихия, водния елемент. Това е пряко свързано с местото където е менхира в село Побит камък. Самата местност, самата ливада, където се намира Побития камък се казва “Азмако”, демек “мочурливо, заблатено място” и това наистина е така. Мястото е пълно с подпочвена вода.
“На около 7 км от селото, т.е. между Побит камък и село Медени поляни на левия бряг на река Доспат се намира каменна фигура, която прилича на голяма изправена жаба. Тя е само на 5м. от шосето и лесно се забелязва. Има височина около 3м. В реда на геоложките феномени може да бъде класифицирана в групата на побитите камъни, защото стои изправена и няма връзка с коренната скала. Всъщност тя почти не е забита в земята, а е закрепена в основата между по-дребните скални отломки. Природата си е направила малка шега, като я е оставила в малко нестабилно равновесие. "Жабата" представлява къс от едрозърнест, светлобоен гранит, процепен от бели аплитови и пигматитови жили. Една от аплитовите жили "препасва" снагата й и внася хармония във фигурата като в добре изваяна скулптура. Лишеите и мъховете по "главата" и "раменете" показват, че тя е тук от дълго време. "Жабата" е скромна забележителност, но на фона на зеленината покрай реката и в обкръжението на стройни борове прави много приятно впечатление.”

За съжаление, въпреки указанията, които получихме в село Побит камък за “Жабата”, при първо търсене, не можахме да я намерим,а след това не остана време, тъй като се стъмни. Това, което знаем от описанието е, че тя се намира в самата вода на реката, вляво от пътя от Побит камък към Медени поляни (респективно вдясно, когато идваш от Велинград). Ясно става от по-горната информация, че тук е в наличност втори побит камък, квалифициран отново като природен феномен и то скромен. И може би дълго време ще бъде схващан като такъв, ако река Доспат нямаше и други две имена Рата и Сура. Индо-египетските паралели на определени топоними са твърде буквални за този район, където са се запазили, за да бъдат пренебрегвани с лека ръка, но това състояние на духовна и научна слепота на нашата официозна наука ми се струва, че ще продължи вечно и ще си остане все така зловещо. Според някои, Сура е «тракийска» дума и значела «река». Аз пък не вярвам дедите ни да са толкова опростенчески в мисленето си, когато дават име на река да я кръстят просто «река». Освен Сура има още една много близка до нея дума и това е Суря, а това във индуистката религиозна традиция е богът на Слънцето или самото Слънце като източник на светлина и топлина (в прекия и преносен смисъл) с още прозвища Савитри и Адитя. Макар, че Савитри е сила отвъд Слънцето във Ведическата система, ние ще го разгледаме тук в близките отношения с него. Прозвището Савитри, идвало от корена «Су» - «възбуждам, стимулирам, подтиквам, тласкам» или той е наречен още «Възбудителят на всичко». Тези определения не могат да не ни направят паралел с издигането/ерекцията на фалоса. Но дали е само това? Все пак тук става въпрос за вода и река. Какво стимулира, подтиква и тласка Суря? Да се върнем на самата «Жаба», смятана за скален феномен, но която сама по себе си е един побит камък. Ако се вгледаме внимателно и посъзерцаваме над въпроса, съчетанието на менхир/побит камък с форма на жаба, директно ни отпраща към първоначалния бог на древноегипетската концепция на Сътворението – Ну/Нун, който е изобразяван като жаба или като човек с жабешка глава, а съпругата му Наунет като змия. В Египет за него няма построен храм или каменни изображения, но се е символизирал от свещеното езеро и подземните води. Уникалното в случая е, че между село Побит камък и Медени поляни е налице негов девташлар, а още по-уникалното е, че той е в самата вода/река. Подобен е и случая със светилището Ранули на южното ни черноморие, чието име според някои, идва от латинското ranula –малка жаба. Мегалитна скулптура на такава жаба, готова за скок е уникално изсечена в близост до така наречената «Къща на оракула», но не знам защоп никой не я е забелязал и отбелязал! Още повече находки от нефритови жабоподобни амулети, повечето зелени на цвят (какъвто е цветът на бог Ну!) са намерени най-малко в 7 селища на наша територия, датирани от ранния неолит и халколита. След всичко това, резонно трябва да се запитаме: Какво стимулира, подтиква и тласка Суря? Самата бездна, самата неподвижна вода, самият първичен Океан, защото «Нун», означава точно това – водния първичен хаос, неподвижната предсътворенска вода, а Савитри е силата, която се носи над него, Духа Божи, който го подтиква, тласка, възбужда, за да се самовъзпроизведат от него Атум и след него Ра. Е, тогава не е ли предназначението на «Жабата» точно това, да увеличава възпрозводителните сили на водата, защото това носи плодородие и просперитет, не е ли този побит камък, всъщност ключ за управлението на водната стихия? Точно така. Затова е точно така «Су» - «възбуждането, стимулирането, подтикването, тласкането», създава Ра – изначалната светлина на света – Сура. Това е «Тапас-а» на индуистката традиция. И на много други космогонични доктрини, където изгревът и залезът на Слънцето са свързани с морето, океана, водата”. И «Книга на мъртвите” величаво ни го свидетелства: «Аз съм бог Ра, изгряващ призори от храмовете древни, както бог Ну.” Какво можем да кажем повече, освен, че “Савитри дарява дълъг живот на човека и безсмъртие на боговете (спомнете си Свадхищхана чакра) ; и забележете «водата и вятърът се подчиняват на нарежданията му; нито едно същество, дори най-великият бог, не може да се противопостави на волята му и той е Господар на това, което се движи и на това, което стои неподвижно. С окови е закрепил земята, укрепил е небето в безподпорното пространство. И той съблюдава твърди закони. Вечно в скута на Савитри почиват Бог, заселниците и всички народи». В египетските религиозни вярвания съществуват и “стълбовете на Шу (Су)”, за които в “Книга на мъртвите” е казано: “Небето, на стълбовете на бога Шу издигнато, на длъж и шир обхождаш... “ Тези стълбове са поставени в 4-те кардинални точки на времепространството. Шу (Су) има своя точен паралел в лицето на шумерския Ен-Лил (повелителят, господарят на въздушното пространство, на ветровете). Връзката тук не би била съществена за отбелязване, защото не сме си поставили задача да съпоставяме боговете, ако не съществуваше село Лилково в България. Ако на шумерски и оттам в иврита “лил” има значение на “вятър, въздух”, то в Лилково думата “лил” е забита в земята, отсечена и обелена (подострена) на върха борика. Така, както се побива камък или каквито са каменни обелиски в Египет. С побиването именно на такива обелени борики – “лилове”, възникнало село Лилково. Това извършил, според една от легендите за произхода на селото, брадварят Лалку, който побил на “Голямата вода” четири такива борики , по една във всеки ъгъл, а в средата на това пространство си направил къща и заживял там с един ранен в крилото орел, лекувайки го. Този акт на основане на селото, чрез изграждане на личния дом прилича на побиването на стълбовете на Шу (Су) в четирите кардинални точки на времепространството. Нещо повече, пет са точките на изграждане на свещения зикурат – четири ъгъла към четирите посоки и връх към небето, чрез който божественото било свеждано в света. Така Лалку изгражда своего рода Дом на Бога и самия той се превръща в божествен баща-родоначалник с божествени симво, в този дом - орелът. Това съвпадение е повече от необичайно, за да е случайно. Още повече, че самата еда за възникването на Лилково е повече и от уникална и директно ни препраща към образите на Шу (Су) и Ен-Лил. Чуйте я:

Село, село, Лалку – село!
Село градила вишна сила
Ни на небо, ни на земя,
На средок го съградила,
На средок – облак черен.

За диреци му редила – все йунаци отбирани,
За пармаци му редила – все девойки отбирани,
За пенджери му редила – все невести отбирани,
За чардаци му редила – все дечица отбирани

Че си викна вишна сила
Да я чуят там – на небо,
И на небо и на земя,
И на облак черен.
“Село, село, Лалку-село:
в бури Лалкус, да осъмваш,
в гръм и бури да замръкваш,
с бури, Лалку, да братуваш!!

Е, не е ли Ен-Лил бог на вятъра и бурите, владетел на пространството между небето и земята? Не е ли това и Шу (Су)? Не е ли съградено Лалку село, точно на небесната твърд, на етерното пространство. И не беше ли Ен-Лил причина за Потопа?
Интересното в случая с Шу (Су) е, че освен бог на вятъра, въздуха, атмосферата е и бог на светлината, без да е пряко символизиран със Слънцето, така както и Савитри в индуистиката традиция. Но когато се говори за Шу (Су) се казва, че “Слънчевият диск е неговият дом (спомнете си “крилатия слънчев диск” на шумерите с божеството в центъра му), през деня се появява в лъчите на слънцето, през нощта в лъчите на луната.” Името му в превод е "сух", “пресъхнал” "повехнал", "слънчева светлина" и "празен(Пустота)", но един от преводите е "Този, който се издига нагоре.”, което е пряко свързано с разделянето на Геб и Нут и създаването на пространство, в което да се създаде живота, планетният живот. Точно това е дало основание в книга Битие да се напише: “да се появи твърд, която да раздели небе от земя”. Тази твърд е именно Шу (Су), затова той е и символ на етерното пространство (Пустота, празнина) съществуващо между земята и свода на небето. От тази гледна точка, бихме могли да кажем, че побиването на каменна колона, фалос или просто изправянето на камък, символизира разделянето на земята от небето и създаването на живота и с това да приключим, ако финикийското название на Тракия не е “Ракхва” или “Ра-кхва”, което означава същото “етерно пространство, небесна твърд или един вид слънчева земя, земя на светлината”. Е, тогава не е ли Тракия земния израз на това нещо, не е ли всъщност и самата небесна твърд, за която се говори в книга Битие? И резонен въпроса е тогава, е ли е Шу (Су) просто един египетски бог? В така наречените “древногръцки митове” съществува Атлант ( на гръцки Атлас). Той е титан, син на Япет и океанидата Климена (или на Азия), брат на Менойтий, Прометей и Епиметей. Някои сказания го представят като син на Уран и брат на Кронос (Именно Кронос разделя баща си Уран от майка си Гея). Атлант принадлежи към божествата, появили се преди олимпийските богове, чудовищни същества с огромни размери. Участвал в борбата между титаните и боговете и наказанието, наложено му от Зевс, било да поддържа небесния свод с раменете си. В случая ясно се вижда, че въпросния Скамбха, върху който се държи цялата планета е антропоморфирано божество от предхождащите днешната човешка раса, раси на титаните-великани и че легендарните представи за побитите камъни като поставени от великани шествуващи по територията на България са просто една историческа истина. Такава е и легендата за Побитите камъни край Варна, които не са никакви природнообразувани камъни, а каменни колони.
Обикновено за родина на Атлант се посочва Далечният изток, при хесперидите. Други смятат, че живеел при хиперборейците. Херодот е първият, който описва Атлант като планина, разположена в Северна Африка. Приписват му бащинството на много деца: от Плейона на Плеядите и Хиадите, от Хесперида на хесперидите. Диона също е смятана за негова дъщеря. Негови синове били Хиас и Хеспер.
В други се говори за трима души с това име: Атлант от Африка, италийски Атлант и аркадийски Атлант, баща на Майа и дядо на Хермес. Атлант е и епоним на Атлантида.
Ние ще обърнем внимание на така наречения аркадийски Атлант, баща на плеядата Майа и дядо на Ерми-Тот, който най-вероятно е първообраза и на африканския и на италийския, защото знаем, че Аркадия е следващото име на Пеласгия/Беласгия (древното звучене на името България). Тогава съвсем спокойно можем да разбираме Атлант като еманация на Ра-кхва (Тракия), като част от нейната същност и да не се учудваме, че неговото име е станало епоним на Атлантида, в която Атлант царувал над централната планина и оттам упражнявал властта си. Тази идея за централната планина/връх е много важно да бъде разбрана от “корифеите” на историческата и археологическата наука, защото великолепния Дом-Светилище в местността Смиловяне между Копривщица и Стрелча е символ именно на това. Оставям настрана Кайлаш и другите азиатски успоредици. Трябва да се търсят не просто културните аналогии между нещата, а тяхната духовна същност.
Когато се говори за Атлант, казват, че Персей, връщайки се след убийството на Горгона, го превърнал в скала, като му показал главата на Медуза. Тук директно е указан произхода и начина на възникване на скалните игли, скалноизсечените менхири, каменните и скални колони, подсказан е произхода на скалните лица и антропоморфните форми на скалите, които всъщност могат да бъдат “вкаменените”, влезлите в камъка в едно соматично състояние, представители на расата на великаните и титаните.

По-късните времена представят Атлант като астроном, който предавал на хората науката за небето и затова бил обожествен. Това е напълно верно и засвидетелствувано на територията на България чрез графитите по каменния стълп “Мечока” край село Крагуй, Плевенско (умишлено унищожен), чрез които са записани били духовни и астрономически знания. Точно тук трябва да отбележим този факт, че подобни стълпове са служели за трансформацията на космичното съзнание в земно познание за себе си, света и всемира. И не са били никак малко на територията на България. Важна е и връзката на Атлант (Атлас) с Плеядите. Не е случаен факта, че във фолклорната ни астрономия има добре запазени две техни наименования - Стожери и Седмостълпци. Именно Златният стожер е оная централна ос, около която се върти небесната сфера. Тук отново имаме визията за вертикалния строеж на Вселената чрез изправената ос или стълп, но вече не с материални измерения, а енергийно-духовни. И тук трябва да се помисли, дали решетъчните построения и разположения на каменните девташлари около Плиска, отбелязани от братя Шкорпил, абсолютно сходни с тези от Карнак, Франция, не са някакъв вид календар или нещо друго свързано със структурата на времепространството, процесите, които протичат в тях и божествата, които ги ръководят.
Най-уникална в това отношение е легендата за Побитите камъни край Варна:
“Някога морето достигало до мястото, където сега са камъните, и се пазело от титани, които се подчинявали единствено на морския бог.
Наблизо се гушело малко селце. В него живеел млад мъж. Незнайно защо Бог му се явил и му разкрил своето име. Така младежът станал пазител на тази тайна. Бог му дарил вечен живот, но ако момъкът разкриел тайната, щял отново да стане обикновен човек и смъртта да го споходи.
Времето минавало. Веднъж момъкът съзрял една красива мома и се влюбил в нея, а тя в него. Тя била обречена за съпруга на главния титан. Младият мъж мислел все за девойката и решил да отиде при титаните и да измоли те да му разрешат да я вземе за жена.
Когато се явил пред титаните, те дълго мислили. Разбрали, че и девойката го обича. Решили да я отстъпят на момъка, ако им разкрие тайната – искали да знаят името на Бог. Младежът се чудел как да постъпи. Дал бил обет да пази тайната, но и много обичал момичето. Поискал един ден за размисъл. Преди изгрев титаните и влюбеният се срещнали на морския бряг. Той поискал те да застанат по местата, които той им посочи. Започнал да ги нарежда, а накрая казал:
Изписах името на Бог, като ви наредих в този ред. Бог гледал от небето. Ядосал се на титаните, че искат това от момъка и ги наказал. С първия слънчев лъч ги превърнал в камъни. Кой където стоял, там си останал.
А момъкът тръгнал по брега да търси любимата си. Срещнали се и се прегърнали, а в този миг под краката им избликнал лековит извор.”
Легендата, освен, че визира прехода от една духовно-културна раса към друга (лемурийската към атлантската), показва, че познаването и пазенето Името на Бога носи безсмъртие на човека. И си спомняме по какъв начин Изида изнудва Ра за да разбере тайното му и истинско име. Тогава се досещаме защо са старозаветните забрани да не се споменава името на Бога – с повод или без повод. Факт е, обаче, че чрез подредбата на титаните, момъкът край Варна изписва името на Бога и може би това е първия запис в човешката история на Божието име, а вкаменяването на титаните и превръщането им в каменни колони – стълпове го съхранява завинаги. Съвсем ясно става, че и разположението на девташларите, каменните стълпове и колони е запис, който съхранява духовни тайни. А прегръдката и сливането на момъкът с девойката, който създава лечебен извор е също един вид свещенодействие чрез побиване на свещен стълп. Нещо, което ни отвежда към легендата за Каябашкото блато, където Господ слизайки в малкото селце Босилково, на присмеха на празнично облечените селяни, той забива тояжката си в земята и изваждайки я с малкото си кутре предизвиква потоп, който затрива малкото селце и образува Каябашкото блато. Съвсем ясно е, че побиването на “тояжката” и изваждането е един вид свещенодействие с каменен стълп (побиване и изваждане, т.е. някакъв вид оплождане), с което се извличат подземните води с наказателно в случая за с. Босилково значение. Тогава можем да предположим, че огромния скалноизсечен фалос-менхир край село Ненково е имал точно такава функция – да управлява водния ресурс на река Боровица, която се вие точно под него или да свързва водата над небето с водата под небето. Едва ли, обаче, можем да твърдим, че в легендата за Каябашкото блато спасената вдовица с двете си деца, с взето на главата си решетно сито пълно с Квачка с пиленца е взаимстван от Стария Завет сюжет на унищожението на Содом и Гомор и превръщането на Лот в солен стълб, вледствие обръщането и назад. Тя може би е първоизточника на библейския сюжет. Квачката с пиленца сложени в сито на главата на вдовицата (Великата майка) и отправянето и на запад-югозапад от селото, към Мокренският проход (името, вероятно пак е свързано с вода) всъщност показва движението на съзвездието Плеяди на небето и пряко е свързано с управлението на водният елемент. Самото вкаменяване на Вдовицата с двете деца и Квачката с пиленцата в една определена точка на времепространството също не е случайно. Може да се предположи, че при това положение на Плеядите на небето, визирано с вкаменяването се отваря и извежда на повърхността подземната вода. Или в случая е налице доста по-сложно шаманско свещенодействие, при което Плеядите се “извеждат” извън естествения си път на Небето и се поставят в определена точка на времепространството, за да предизвикат разрушителното пълноводие, вързвайки се в това положение със съответния Златен стожар, в случая “тояжката на Бога”.
Едно трябва да се отбележи несъмнено, Вдовицата с двете деца, ситото с Квачката с пилетата на главата, не е друго, освен знака IYI с точка в центъра на чатала. Тази точка в центъра на чатала на Y-то е особена важна, защото явно символизира Плеядите или портата/вратата към тях. И тук нека отново се върнем на Ракхва – етерното пространство, небесната твърд, Тракия, чието ръкописно изписване Т на български не е нищо друго, освен три атланти – колони свързани помежду си, отгоре с един небесен мост, един друг начин на записването в двуизмерното пространство на IYI, срещано не само в египетската йероглифна система, но и в нашите стари храмове под могилите (Старосел) и дори на самия Акропол. «Ракхва» е Ра – кхва, а «кхва» или «кха» означава на санскрит «дупка, отвърстие» (може би преносно «небесна порта или прозорец») и с второ значение «етерно пространство», което е синоним на Акаша. Странно, но факт. Не само финикийския изговор, но и санскрита потвърждават тайната на Тракия като небесна твърд, като етерно пространство. Но «кха» е повече от това, «кха» ти дава възможност да влезеш в библиотеката на това пространство и да черпиш знание оттам. Затова побития камък е бил един вид духовно средище и читалище, където Небето е давало тайните си, а човекът се е учел и усъвършенствал. И тук вече е ясно, колко съм бил прав, когато настоявам нашата древнобългарска титла да се изговаря «кхан», а не «кан». Ама не било характерно, не било верно за нашия изговор, това може да се твърди само от посветеното невежество. Вие си имайте Кан, аз пък искам да имам Кхана Субиги, който може да взема от Небето тайните му и да ги прави хляб насъщен за народа си. Защото и «субиги»е именно «От Плеядите поставен, коронясан». А когато размените словореда на «кхан» получавате «анкх» - символа на Живота! Ето защо евреите крадейки доволно от шумерите “дървото на живота” и създавайки въз основа на него така наречената “кабала”, неслучайно нарекоха първата му сефирота Кетер, което означава Корона – Създателят и Коренът, Необятният покой и цялост и най-вече – Първичната точка. И казват: “Нечистата сила се нарича Царство без корона”. Странно е това тяхно мнение за короната, след като разрушиха всички царства и ги оставиха без корони, превръщайки ги в републики, доста странно е. Затова вие си направете изводите за същността на това, което се нарича “република”! Затова Кхана Субиги, това е онази велика Скамбха, която дава небето и земята, която вмества всички светове, която може да взема светлина от върховното етерно пространство лишено от качества, наречено Акаша, който може да държи в ръцете си Книгата на Живота със 108 златни листа написана от Ерми Тот! Тук трябва да кажем, че иконографията на Шу (Су), в която той държи небето отделено от земята (т.е. Нут от Геб), съответно с други две божества, застанали от лявата му и дясната му страна, не е нищо друго, освен знакът IYI. Модификация на същия този символ е и иконографията, в която той държи слънчевата ладия, изправяйки се с нея, а от лявата и дясната му страна са застанали успоредно един на друг двa лъвa. Знайно е, че такава двойка лъвове са именно самият Шу (празно пространство/сухост) и сестра му Тефнут (влагата), които са наричани “близнаците-лъвове-богове”. Два лъва успоредно един на друг, ние имаме в храма “Жаба могила” край Стрелча. Най-интересното е, че една от версиите за раждането на Шу и Тефнут е мастурбацията на бог Атум, който вземайки в ръка фалоса си, мастурбира в Хелиопол, създавайки тях двамата.
Подобна иконография на носене на божествената ладия с две ръце, обаче има и бог Ну. Цялата божествена Осмица (Огдоада) със Слънчевия диск в центъра (скарабея) е разположена на небесната лодка, повдигната от двете ръце на Ну, а от двете му страни стоят на колена две божества. Тук недвусмислено, отново имаме IYI. Трябва да отбележим, че в Египет, това е много ясно изразено. Още повече, там имаме една религиозна церемония, наречена “издигането на стълба Джед”, който според египтолога д-р Манфред Луркер представлявал исторически фетиш, чието значение още не било открито. Други изследователи смятат, че това е технически предмет, някакъв вид антена или трансформатор на енергия и може би имат основание за това. В крайна сметка Джед означава в древните текстове нещо като „гръбначен стълб“ или „гръбнак“, и се е намирал първоначално в Хелиопол. Още по-уточнено, това е “гръбнакът на Асар/Озирис”. Идеята за Джед като гръбначен стълб, като вертикална ос, не е далече от идеята за централния канал Сушумна (гръбначния нерв) по който се издига вътрешната огнена сила и от идеята за изправения гръбнак на човека, необходим за да получи диханието за живот. Факт е, обаче, че церемонията Джед се е празнувала ежегодно през месец Кояк (средата на ноември) и започвала винаги с жертвоприношение, което фараонът дарявал на Озирис, „владетеля на вечността“, както факт е, че богините Изида и Нефтида винаги са рисувани по стените на храмовете коленичили пред стълба Джед, посредством който общували с божеството Озирис. Ето тук имаме още едно доказателство, че побития камък/ стълб е средство за общуване с Бога, преведено на технически език – той е някакъв вид антена или комуникационно средство, с което се е общувало с определена небесна или звездна област. Трябва да отбележим, че най-вероятно първом Джед е бил “гръбнака” на Сет, а Озирис бил олицетворяван повече със своя фалос, защото в “Книгата за възлизане към светлината на Деня” (или Книга на мъртвите) е казано: “Гръбначният ми стълб е стълб на Сет. И моят фалос е фалосът на Озирис» . Вероятно когато Асар/Озирис чрез сина си Хор побеждава Сет, гръбначния стълб на човека става гръбначен стълб на Озирис. Това може би не е случайно, след като Асар/Озирис, освен бог на възпроизведствените сили на природата, свързан със земеделието е свързан още с водите на Нил и напояването на земята. Химна за Асар/Озирис, говори: „Те идват, водите на живота, които са на небесата.Те идват, водите на живота, които са на земята...О, Озирис!Водите се надигат, очаква ни изобилие.Времето на разлива е неминуемо, носи го реката която тече в тебе, Озирис. Нека боговете ти дадат да се възродиш под името Орион!“
В “Книгата за възлизане към светлината на Деня” има множество магични заклинания свързани с водната стихия и те никак не са чужди в египетския религиозен и духовен живот. Странното е при тях, че те не се отнасят само до любимите на учените земеделски ритуали и функции, а въобще до управлението на водата като елемент, за укротяване на нейните стихийно-унищожителни сили (потоп) или създаването на такива. Това са 57 ГЛАВА - «ЗА ДА СЕ ПРИДОБИЕ ВЛАСТ НАД ВОДИТЕ В ОТВЪДНОТО» и 58 ГЛАВА - «ДРУГО ЗАКЛИНАНИЕ, ЗА ДА СЕ ПРИДОБИЕ ВЛАСТ ВЪРХУ ВОДИТЕ», както и
59 ГЛАВА – «ВЛАСТ ВЪРХУ ВДИШВАНЕТО И ВЪРХУ ВОДИТЕ»; 61 ГЛАВА – «ВЛАСТ ВЪРХУ ВОДИТЕ НА НЕБЕТО». Там е речено:

«Ето ме препълнил и сторил да прелеят бездните,
та да избликнат водите на небето...
Те в техните пространства водни ме поемат
и затова под моя власт остават водите на небето.»

Глава 60-та е още по-откровена:

ЗА ДА СЕ ОТВОРЯТ ВРАТИТЕ НА НЕБЕТО

Вратите на просторното небе пред мен да се отворят!
Вратите на земята влажна
да са отключени пред мене!
(О), ето този бог велик на Нил небесен
с ритмите на Ра в съзвучие влиза...
О, богове, въздайте ми властта върху водите на небето,
защото, истина, в деня на бурите върху земята
ще съумея Сет да укротя, врага ми!

Това е своего рода заклинание за спиране на потопа, чийто код, според немския учен Валтер Папст и инж. Димитър Чиликов, намираме кодиран и в Ситовският надпис, край село Ситово, България. Още повече, че в Западна България, Софийско, съществува село Потоп, а в Северозападна България, село Сумер, което е Су-Меру – издигащата се насред водния хаос, космическа планина, от която се начева светоустроението и се овладява хаоса. Като такава е бил възприеман и връх Момчил (Свобода) в Родопите, на който навремето се намирали грамадни побити камъни, вероятно от праисторическо време и се допуща, че са служили за астрономически наблюдения, а от там и за предсказания. Не знаем какво е била конфигурацията на тези менхири там, защото вече са унищожени, но ако са били в кръг (кромлех), то е ставало въпрос именно за престолът на Бога и неговият двор – събранието на боговете, защото кромлехът с един побит камък в центъра и множество в кръг, представлява именно Съветът на Боговете – (Абсолюта с неговите Еманации), а в земно-материален план – Съветът на прадедите.
В обощение на всичко това, върху което съзерцавахме – побитите камъни, стълбовете, колоните, идва един любопитен факт, отбелязан в “Старини на юдеите” от Йосиф Флавий, който казва, че Сет/Сит и потомството му извели мъдростта на небесните тела, и построили "стълбовете на синовете на Сет/Сит".Стълбовете били два изписани с много научни открития и изобретения, най-вече в астрономията. Те са били построени от потомците на Сет/Сит въз основа на предсказанието на Адам , че светът ще бъде разрушен веднъж с огън и друг път с глобален потоп. Затова те имали за цел да запазят откритията, за да бъдат запомнени след разрушението. Единият бил изграден от тухли (кирпич), а другият от камък, така че, ако стълба от тухли се разруши, да остане този от камъка. Йосиф съобщава, че каменния стълб е останал в земята на Сирия по негово време.


...И тъй, все по-смрачаващото и облачно време ни принуди да преосмислим стратегията си – да спрем да се лутаме и да търсим “Жабата” и реших да качим някой връх. Защото не можеш да отидеш на планина, дори и за един ден и да не качиш връх. Къде, къде, наблизо..., на картата гледам, има един - “Кара кая” с обозначение, че има голяма скала и няколко други скали с южно изложение. Не се и поколебавам нито за миг, въпреки, че има някви си 2,40 км по права линия до него от шосето. Думата “Кара” не ме плаши, и ако за българомохамеданите, тя има някакво спирачно действие, с оглед на проклятие над мястото (както връх Анатема над Асеновград за християните), наясно съм, че върхове, местности и пещери с подобно име са маркер за древно светилище. Пътят спори и не след дълго се намираме в подстъпите на върха. Маркирането на върха от картата на джипиеса е една съвсем произволна точка, която се опитваме да достигнем катерейки се и макар, че го изкачваме, не намираме това, което търсим. След кратко лутане по билото, решаваме да се върнем. Нямаме много време и е рисково, залутването ни по гъсто обраслото било, доволно разорано от дивите прасета и замръкването ни там. Затова приемайки поражението си, слизаме и се завръщаме. Не така, обаче е мислил Господ. Той явно много е искал да видим Кара кая, дори повече от нас, искал е да се докоснем до нея. На половината път на слизане чуваме странен шум. На мотор “Иж” с угасен двигател към нас се спуска един от местните, от село Медени поляни, бивш горски. След разговор с него, разбираме, че сме се разминали не с много и не сме били далече от целта си. Дори нещо повече, той намеква, че върху скалата имало някакъв изсечен казан, малко повзривен от иманярите, но съществуващ и че заслужава да се види. Неочаквано за нас е желанието му да закара поне единия от нас там с мотора. Щяло да стане по-бързо и да изпреварим мръкването. Ако това не е Божия намеса, здраве му речи. Мятам се на Иж-то отзад и за първи път виждам достойнствата на тази стара соц. техника по черните планински пътища и пътеки. Иж-то гази навсякъде. И не след дълго, макар и с цената на солидно загряване, сме на върха, заедно с мотора. Изпреварили сме нощта и сега поне за миг ще се докоснем до едно от уникалните светилища на Западните Родопи – Кара Кая. На върха на скалата е изсечен огромен почти квадратен казан с размери някъде около 2,30/2 метра и дълбочина над 1 метър с доволно широк и дълбок улей, който извежда течността извън скалата. Преди него има изсечени 2 или 3 ботурчета (шарапани). Вдясно от казана, но до самия него т.е. в западна посока е имало изсечена звездна карта. Тя обаче е унищожена. От нея е останала само 1 дупка (звезда), а на другите, едвам се личат контурите, но не стават за маркиране с тебешир. . Може би, точно това е било унищожено, а не самият казан, който е в прилично състояние. Мащаба на картата ме кара да предположа, че става въпрос за определена звездна област или точно определено съзвездие. За съжаление, няма да разберем кое е то. По този начин на разположение на елементите, Кара кая прилича на мини модел на Козия камък, но неговия скален казан е определено по-голям. Всичко това е изсечено на една неголяма скална площадка, към която водят три “стълбички” тип “мечи ямки или стъпки”. Най-впечатлителното обаче от всичко е обширната панорама и огледност, която съществува на юг, изток и запад от светилището, т.е. съчетанието му с линията на хоризонта, а това е много важно за еманираната от светилището енергия и нейното разположение. Човек като застане там, не може да не се досети за Хор над хоризонта (Хар-ем-ахет) и за Хор над двата хоризонта (Хер-ахети). Може би това е дало основание на римските завоеватели, тук да изградят наблюдателен пост, защото към светилището е имало сграден фонд, който е бил прилепен към северната част на скалния масив и се е простирал на обширна площ след него. В разораното от иманярите като картофена нива тамошно пространство излизаха парчета от тухли и керамика от римския период. И това ми даде основание да предположа, че светилището е било превзето и осквернено от римляните и вероятно реорганизирано в наблюдателен военен пост. Впоследствие в интернет попаднах на изследванията на Марков от Благоевградския университет, в които е казано:

“ В два центъра - горе при скалистия връх с форма на пирамида и долу, при реката са били съсредоточени култовите действия в забележителното скално светилище "Кара кая", намиращо се при изворите на р. Вищерица в Западните Родопи. Керамичният материал се отнася най-общо към втората половина на І хил. пр. Хр. Скалните изсичания при върха са с кръгла и сърцевидна форма. Забележително е скалното изсичане с форма на конска челюст, както и това с форма на каменна ладия - насочена точна на запад. И двете изсичания представляват своеобразни скални олтари. Северно до естествената скална пирамида била прилепена архитектурна част, днес в руини и напълно унищожена от иманярската инвазия. “
(http://satrae.swu.bg/projects-and-discoveries/discover2.aspx )

Спускащата се тъмнина, не ни позволи да намерим скалата с форма на конска челюст и тази с форма на каменна ладия, но спътникът ми каза, че на запад имало още скали, които според него не били толкова интересни, но явно не е било така. Но така или иначе ние нямахме време за тях. Тези две скални изсичания – конската челюст и каменната ладия, говорят за две етапа в духовния живот на светилището. Първият, по-древният е свързан със скалата с форма на каменна ладия, която знаем е свързана с изгрева и залеза на Ра и пътуването му през Дуат, а второто – с идеята за Великия Конник, но това е само едно грубо предположение, а не заключение, защото, ако се обърнем към Ведите и Упанишадите, тази конска челюст може да ни разкрие съвсем нови, неподозирани досега неща. Едно е ясно, един ден, ние, отново ще се завърнем към Кара кая, към тази мистерията на Тъмнината, в която е скрит пламъкът на всяко едно Утро!